Рекетьорът
Шрифт:
— Не сме говорили за златото, нали, Макс?
— Не сме.
— Ами да опитаме тогава. Какво ти дава правото да го задържиш?
Впервам поглед в едно копче на ризата му и заявявам съвсем ясно:
— Не разбирам за какво говориш. Нямам никакво злато. Точка.
— Ами трите кюлчета на снимката, която ни изпрати по имейла миналата седмица?
— Те са веществено доказателство и когато му дойде времето, ще ви ги дам заедно с кутията от пури на другата снимка. Подозирам, че целите са покрити с отпечатъци на Фосет и на убиеца му.
— Страхотно, но големият въпрос е къде е останалото злато?
— Не знам.
— Добре. Трябва да се съгласиш, Макс, че ще е полезно обвинението да знае какво е имало в сейфа на съдия Фосет. Каква е причината
— Може би никога няма да узнаете всичко. Ще разполагате с предостатъчно доказателства, за да осъдите убиеца. Ако прокуратурата оплете конците, вината не е моя.
Още една глътка, отчаян поглед.
— Нямаш право да го задържиш, Макс.
— Кое?
— Златото.
— Златото не у мен. Хипотетично обаче в създалото се положение то не принадлежи на никого. Със сигурност не е собственост на правителството, не е взето от данъкоплатците. Не сте го притежавали, не сте предявявали претенция за него. Никога не сте го виждали и на този етап не сте сигурни дори дали то съществува. Не е на убиеца, който е и крадец. Откраднал е златото от държавен служител, който вероятно се е сдобил с него вследствие на корупция. Ако евентуално успеете да идентифицирате първоизточника и се опитате да му го върнете, въпросните момчета или ще се скрият, или ще си плюят на петите. Златото просто си е някъде там, все едно в облаците. Като интернет е — никой не го притежава. — Махвам с ръка към небето в края на тази старателно отрепетирана тирада.
Уестлейк се усмихва, понеже и двамата знаем, че това е истината. В очите му просветва искрица, сякаш му се иска да се разсмее примирено и да възкликне: „Страхотна работа!“. Разбира се, не го прави.
Връщаме се в апартамента и научаваме, че съдията във Вашингтон все още е зает с по-важни дела. Не възнамерявам да стоя на една маса с група федерални агенти, затова излизам на разходка по брега. Обаждам се на Ванеса и й съобщавам, че напредваме бавно и че не съм видял оръжия и белезници. Засега всичко е спокойно. Куин скоро ще бъде освободен. Тя ме осведомява, че Ди Рей е в кантората на Дъсти и чака брат им.
По време на обедната си почивка съдията, осъдил Куин на седем години за пренасяне на наркотици, неохотно подписва заповед за отмяна на присъдата му въз основа на Член 35. Вчера е разговарял със Стенли Мъмфри, Виктор Уестлейк и шефа му Джордж Мактейви, а също и с главния прокурор, за да бъде подчертана важността на представения му казус.
Куин незабавно е отведен от ареста в Роуаноук в кантората на Дъсти Шивър, където попада в прегръдките на Ди Рей и се преоблича с джинси и фланелка. Сто и четирийсет дни след арестуването си в Норфък, Вирджиния, Куин е на свобода.
Когато всички документи и заповеди са надлежно подписани, прегледани и удостоверени като валидни, вече е два и половина. В последната минута аз излизам навън и се обаждам на Дъсти. Той ме уверява, че сме ги „стиснали за гърлото“, че всички документи са изрядни, всички права са защитени и всички обещания са изпълнени.
— Започни да пееш — казва ми той през смях.
Шест месеца след като пристигнах във федералния затвор в Луивил, се съгласих да прегледам делото на търговец на наркотици от Синсинати. Съдът беше постановил чудовищно голяма присъда, грешката беше очевидна и аз подадох искане за незабавното освобождаване на човека с оглед на вече излежаното от него време. Беше един от редките случаи, когато всичко бързо се подрежда идеално, и две седмици по-късно щастливият ми клиент вече си беше у дома. Нищо чудно, че слухът плъзна из затвора и мен незабавно ме провъзгласиха за блестящ адвокат, способен да върши чудеса. Заляха ме молби да преглеждам съдебни дела и да правя фокусите си. Мина известно време, докато въодушевлението се уталожи.
Някъде по това време в живота ми се появи младеж на име Нати и ми отне повече време, отколкото бях склонен да му отделя. Беше слабичък, бял, арестуван за продажба на метамфетамини в Западна Вирджиния. Много настояваше да му обърна внимание, да щракна с пръсти и да го измъкна от затвора. Нати ми допадна, затова прегледах документите му и се помъчих да му обясня, че нищо не мога да направя. Той започна да намеква за подкуп — отначало смътно споменаваше за много пари, скрити някъде, част от които можели да станат мои, ако го измъкна от затвора. Нати отказваше да повярва, че не мога да му помогна. Вместо да приеме действителността, той изпадна в още по-голяма заблуда. Беше убеден, че съм в състояние да намеря вратичка, да подам някакво искане, да го измъкна. Най-накрая спомена за някакви златни кюлчета и аз заключих, че си е изгубил ума. Срязах го и за да докаже правотата си, той ми разказа цялата история. Накара ме да се закълна, че ще пазя тайна, и ми обеща половината от състоянието си, ако му помогна.
Като малък Нати бил много добър крадец, а юношеските му години минали в света на метамфетамините. Често се местел, за да бяга от агентите от наркослужбите, от съдия-изпълнители, от полицаи със заповеди за ареста му, от бащи с бременни дъщери и разгневени съперници от други банди. Няколко пъти се опитал да влезе в правия път, но много бързо отново се връщал към престъпния живот. Виждал как братовчедите му и техните приятели съсипват живота си с дрогата, как се пристрастяват и става рецидивисти и наистина искал нещо по-добро за себе си. Работел като касиер в един супермаркет навътре в планината близо до градчето Рипълмийд, когато към него се обърнал непознат мъж и му предложил десет долара на час за някаква черна работа. Никой в магазина не бил виждал непознатия и нямало да го види отново. Нати получавал по пет долара на час в брой, без договор, и веднага се възползвал от възможността да припечели допълнително. След работа Нати се срещнал с непознатия, както се били уговорили, и го последвал по черен път до една вила на стръмен склон точно над малко езеро. Непознатият се представил като Рей. Карал хубав пикап, а в багажника имало дървен сандък. Оказало се, че в сандъка има сейф, който тежал двеста и трийсет килограма, затова Рей не можел да го пренесе сам. Преметнали скрипец през клона на едно дърво и успели да свалят сейфа на земята, а после го преместили в сутерена на вилата. Работата била досадна и тежка. Отнело им почти три часа да вкарат сейфа вътре. Рей платил на младежа в брой, благодарил му и го отпратил.
Нати разказал на брат си Джийн, който бил наблизо и се криел от полицията. Сейфът и неговото съдържание предизвикали любопитството на братята и те решили да го проучат. Когато били сигурни, че Рей не е във вилата, се опитали да влязат, но ги спрели масивната дъбова врата, бронираното стъкло и яките резета. Затова просто свалили един цял прозорец на сутерена. Вътре не могли да намерят сейфа, но успели да разберат кой е Рей. Разровили някакви документи на масата и установили, че съседът им е голяма клечка — федерален съдия в Роуаноук. Имало дори статия във вестника за важен процес във връзка с добива на уран във Вирджиния, воден от почитаемия Реймънд Фосет.
Отишли в Роуаноук, намерили федералния съд и два часа гледали как свидетели дават показания. Нати бил с очила и бейзболна шапка, в случай че съдията се отегчи и огледа залата. Имало много зрители, а Рей изобщо не вдигнал поглед. Убедени, че са надушили нещо, братята се върнали във вилата, отново влезли през прозореца на сутерена и пак потърсили сейфа. Трябвало да бъде някъде долу, понеже там го оставили Нати и съдията. Една от стените била цялата с рафтове с дебели юридически книги и братята били сигурни, че отзад има скривалище. Старателно сваляли книгите една по една, надзъртали зад тях, и ги връщали обратно. Отнело им известно време, но накрая намерили копчето, което отваряло тайната врата. А зад нея намерили сейфа — на нивото на пода, само чакал да го отвориш. Това обаче се оказало невъзможно, понеже сейфът имал дигитален панел, който, естествено, изисквал код. Поиграли си с панела ден-два, но не им провървяло. Прекарвали много време във вилата, но винаги внимавали да не оставят следи.