Рекетьорът

Гришэм Джон

— Знам цената на златото — прекъсва ме той.

— Разбира се. Искаш ли да купиш пет кюлчета?

Човек като него никога не казва „да“ или „не“. Вместо това увърта, шикалкави и блъфира.

— Възможно е, със сигурност зависи от цената.

— Какво можеш да предложиш? — питам, но не твърде нетърпеливо.

Има и други търговци на злато в местните „Жълти страници“, макар че времето ме притиска и почва да ми писва от тези телефонни разговори.

— Е, господин Болдуин, това зависи от няколко неща. Едно от тях, които трябва да допуснем в подобни положения, е, че златото е от онова, което се продава на черния пазар. Не знам как сте се сдобили с него и не искам да знам, но има голяма

вероятност да сте го… как да кажа… отнели от предишния му собственик.

— Има ли значение откъде…

— Регистриран собственик на златото ли сте, господин Болдуин? — рязко пита той.

Озъртам се и отговарям:

— Не.

— Разбира се. Затова отбивът от цената на черния пазар е двайсет процента. — На този тип не му трябва калкулатор. — Ще ви платя по хиляда двеста и двайсет долара за унция — отсича той тихо, но категорично и се привежда напред. Брадата му частично скрива устните, но изречените със силен акцент думи са ясни.

— За пет кюлчета? — питам. — Петдесет унции?

— Ако и останалите четири са със същото качество.

— Еднакви са.

— И нямате регистрация, записи, документи, нищо, така ли, господин Болдуин?

— Точно така и не искам тепърва да имам. Простичка сделка — злато срещу пари в брой без разписки, документи, видео, нищо. Идвам и си отивам, потъвам в мрака.

Хасан се усмихва и протяга дясната си ръка. Ръкуваме се, сделката е сключена и решаваме да се срещнем в девет часа на следващата сутрин в деликатесния ресторант на отсрещния тротоар, където има сепарета и ще можем спокойно да си преброим парите. Излизам от сладкарницата, все едно съм извършил престъпление, и си повтарям нещо, което би трябвало да е очевидно, а именно: не е незаконно да продаваш и купуваш злато на раздути или на занижени цени. Не търгуваме с крек на улицата, нито с вътрешнофирмена информация. Сделката е напълно законна, нали така?

Ако някой наблюдаваше двама ни с Хасан, щеше да се закълне, че сме двама мошеници, които са уговаряли незаконна сделка. И щеше да е прав. На този етап пет пари не давам.

Поемам рискове, но нямам избор. Хасан е риск, но парите ми трябват. Изнасянето на златото от страната ще е риск, но оставя ли го тук, ще го изгубя.

През следващите два часа пазарувам в магазините с намалени стоки. Купувам напосоки, например комплекти за игра на табла, малки кутии с инструменти, книги с твърди корици и три евтини лаптопа. Отнасям стоките в стая на приземния етаж в мотел, южно от Корал Гейбълс, и през останалата част от нощта човъркам, пакетирам и пия студена бира.

Свалям дисковете и батериите на лаптопите и успявам да ги заменя с по три от кюлчетата си. Във всяка книга с твърди корици пъхвам по едно увито във вестник и алуминиево фолио кюлче, после облепям книгата с тиксо. Оставям чуковете и отвертките в кутиите за инструменти, но изваждам всичко останало. Четири кюлчета се побират прекрасно във всяка кутия. В кутиите за игра на табла влизат по две кюлчета, без да предизвикват подозрения. С помощта на опаковъчни материали от „ФедЕкс“, „Ди Ейч Ел“ и „Ю Пи Ес“ старателно пакетирам стоката си, докато часовете се нижат и аз се пренасям в друг свят.

Два пъти се обаждам на Ванеса и двамата си разказваме как е минал денят ни. Тя се е върнала в Ричмънд и прави същото, което и аз. И двамата сме изтощени физически и психически, но взаимно се насърчаваме да продължим. Моментът не е подходящ да забавяме темпото или да проявяваме небрежност. Към полунощ приключвам и се любувам на работата си. Върху бюфета има десетина пакетчета, запечатани и подготвени за въздушна поща, с делови вид, но съвсем не подозрителни и съдържащи общо трийсет и две кюлчета на стойност петстотин хиляди долара.

Документите, които трябва да попълня за международна пратка, са адски досадни, а съм принуден да скалъпвам съдържанието. Подателят е господин М. Рийд Болдуин от „Скелтър Филмс“ в Маями, а получателят е същият той, но в „Шугар Коув Вилас“, номер двайсет и шест, Уилъби Бей, Антигуа. Възнамерявам да бъда там и да ги получа. Ако пристигнат на местоназначението си благополучно, двамата с Ванеса сигурно ще опитаме в близко бъдеще още подобни пратки. Ако нещо се обърка, ще направим нови планове. Такива пратки крият друг риск — пакетчетата може да бъдат отворени и конфискувани, златото може да бъде откраднато по пътя. Обаче аз съм почти сигурен, че то ще намери новия си дом. Напомням си, че не пренасяме забранени вещества.

Твърде изморен съм, за да спя, и към два след полунощ включвам лампите и лаптопа си и се заемам с имейла. Адресиран е до г-н Стенли Мъмфри, прокурор от Южния окръг на Вирджиния, и до г-н Виктор Уестлейк, ФБР, Вашингтон. Ето какво гласи настоящата редакция:

„Скъпи господин Мъмфри и господин Уестлейк,

Опасявам се, че съм допуснал огромна грешка. Куин Ракър не е убил съдия Фосет и Наоми Клеъри. Сега, когато вече не съм в затвора, ми бяха нужни няколко месеца, за да го осъзная и да посоча истинския убиец. Самопризнанията на Куин са пълна измислица, както сигурно вече знаете, а и не разполагате с никакви веществени доказателства срещу него. Адвокатът му Дъсти Шивър притежава недвусмислено доказателство за непоклатимо алиби, което ще оневини Куин, така че се подгответе да свалите всички обвинения срещу него. Съжалявам за причиненото неудобство.

Наложително е да разговаряме възможно най-скоро. Имам подробен план за бъдещите ни действия, но само пълното Ви съдействие ще доведе до залавянето и осъждането на убиеца. Като начало искам пълен имунитет за себе си и за други хора, а накрая Вие ще получите точно каквото искате. Ако действаме заедно, ще можем най-сетне да разрешим този проблем и да раздадем справедливост.

Аз съм извън страната и не възнамерявам да се прибирам. Никога.

Искрено Ваш,

Малкълм Банистър“

40

Както обикновено, придремвам за кратко. Сънят ми е неспокоен и накъсан, така че не съм сигурен дали изобщо съм спал. Имам толкова много за вършене, че се наливам с лошо кафе и зяпам телевизия много преди изгрев-слънце. Накрая си вземам душ, обличам се, натоварвам пакетите от предишната нощ в колата и поемам по празните улици на Маями, за да намеря къде да закуся. В девет Хасан шумно влиза в кафенето с кафява хартиена торба, все едно е пазарувал от магазина. Пъхваме се в едно сепаре, поръчваме си кафе и броим, криейки се от сервитьорката. Неговата работа е по-лесна от моята. Той гали петте кюлчета, преди да ги пусне във вътрешния джоб на намачкания си блейзер. Аз бръквам в кафявата торба и се мъча да преброя шейсет и една пачки със стодоларови банкноти, по десет в пачка.

— Всичко е тук — уверява ме той, озъртайки се за сервитьорката. — Шейсет и една хиляди долара.

След като сам се уверявам, затварям торбата и се мъча да се насладя на кафето. Той си тръгва двайсет минути след като е дошъл. Аз изчаквам малко, после се насочвам към вратата. Нервно очаквам да ме нападне някой спецотряд, докато вървя към колата си. Задържам двайсет и една хиляди долара за пътуването и пъхвам другите пачки в двете останали кутии за игра на табла. В бюрото на куриерската фирма „ФедЕкс“ изчаквам реда си с пет пакета, приготвени предишната вечер, и наблюдавам внимателно клиентите пред себе си. Когато идва моят ред, служителката проверява попълнените формуляри и небрежно пита: