Рекетьорът

Гришэм Джон

— Откога знаете?

— Не мога да отговаря на всичките ви въпроси, господин Шивър. В семейството ни има много тайни, но няма много отговори.

Дъсти се взира в нея и тя спокойно отвръща на погледа му. Той съзнава, че няма да узнае всичко, а и в този момент не е толкова важно. Току-що е спечелил огромна победа над правителството и вече вътрешно се смее.

— Защо е признал?

— Защо човек изобщо признава престъпление, което не е извършил? Не знам. Куин има силно биполярно разстройство и други проблеми. ФБР са го тормозили десет часа и са използвали всякакви мръсни номера от арсенала си. Доколкото познавам Куин, играл

си е игрички. Сигурно им е дал, каквото са искали, за да го оставят на мира. Може дори да си е измислил някаква история, за да се въртят в омагьосан кръг, докато се мъчат да я докажат. Не знам. Помните ли бебето на Линдбърг — най-прочутото отвличане в историята?

— Разбира се, чел съм за него.

— Е, поне сто и петдесет човека са признали, че са извършили това престъпление. Не е логично, но понякога Куин откача.

Дъсти отваря папката. Там има доклад за всеки ден от престоя на Куин в клиниката за рехабилитация — от 17 януари до 7 февруари, понеделник, когато са намерени телата на съдия Фосет и Наоми Клеъри.

— Тук пише, че е напуснал клиниката следобед на седми февруари — чете Дъсти.

— Точно така. Тръгнал си е или е избягал и отишъл в Роуаноук.

— И защо, ако мога да попитам, е отишъл в Роуаноук?

— Господин Шивър, напомням ви, че не мога да отговоря на всичките ви въпроси.

— Значи, той се появява в Роуаноук в деня след намирането на телата, отива в бар, напива се, набърква се в сбиване, арестуват го и се оказва, че джобовете му са пълни с пари. В историята има много празнини, госпожице…

— Да, има, и с течение на времето ще бъдат запълнени. В момента обаче това не е важно, нали? Важното е, че вие имате недвусмислено доказателство за невинността му. Правителството не разполага с друго, освен с фалшивите самопризнания на брат ми, нали?

— Точно така. Нямат веществени доказателства, само много подозрително поведение. Например какво е търсел в Роуаноук? Как е стигнал там? Откъде е взел толкова пари в брой? Откъде е купил откраднатите пистолети? Много въпроси, госпожице, но допускам, че вие не разполагате с отговорите, нали?

— Прав сте.

Дъсти сключва ръцете си на тила и се взира в тавана. След дълга пауза казва:

— Ще се наложи да проверя това, нали разбирате? Ще трябва да отида в клиниката, да поговоря с хората там, да взема клетвени показания. Федералните няма да се откажат, докато папката ни не стане много по-дебела и не ги ударим по главата с нея. Ще ми трябват още двайсет и пет хиляди долара.

— Ще го обсъдя с Ди Рей — отговаря тя без колебание.

— Предварителното изслушване е след две седмици, така че трябва да действаме бързо. Ще внеса искане за снемане на обвиненията преди това.

— Вие сте адвокатът.

Отново настъпва мълчание, докато Дъсти се привежда напред и поглежда Ванеса.

— Познавах добре съдия Фосет. Не бяхме приятели, но бяхме добри познати. Ако Куин не го е убил, имате ли представа кой го е направил?

Тя клати глава. Не.

Полицията намерила пикапа на Нейтън късно във вторник сутринта на паркинга на регионалното летище в Роуаноук. Както можеше да се очаква, служителите в бара му се притеснили в понеделник, когато той не се появил на работа, и късно следобед вече звънели по телефона. Най-накрая се свързали с полицаите и те претърсили летището. Нейтън се хвалел, че ще лети до Маями с частен самолет, затова претърсването не било трудно,

поне не и за пикапа. Намирането му не говорело автоматично за мръсна игра, а и полицията не се втурнала веднага да започне издирване на изчезнал човек. Бърза проверка на името разкрила криминално досие, което не предизвикало симпатия. Нямало сълзи и вопли за изгубеното дете от семейството.

След компютърна проверка и няколко телефонни обаждания установили, че Нейтън си е купил чисто нов шевролет силвърадо два месеца по-рано от търговец в Лексингтън, Вирджиния, на един час път от Роуаноук по междущатска магистрала 81. Продажната цена била четирийсет и една хиляди долара и Нейтън платил в брой. За такава сума обикновено се пише чек, но той платил в брой. С внушителна пачка стодоларови банкноти.

Без търговецът на автомобили, полицията или който и да било да подозира, Нейтън си бил намерил търговец на злато.

Най-накрая и аз намирам.

След като три пъти ходя до „Палмето Тръст“ в южната част на Централен Маями, все още имам в багажника на наетия си шевролет точно четирийсет и едно от безценните кюлчета на стойност около шестстотин хиляди долара. Трябва да превърна една част от тях в пари в брой, а за да го направя, съм принуден да проникна в сивия свят на търговията със злато, където правилата са разтегливи, променят се в движение, а всички участници имат шавливи очи и говорят двусмислено.

Първите двама търговци, които намирам в „Жълти страници“, подозират, че съм някакъв агент, и веднага ми затварят. Третият говори с акцент — което бързо научавам, че не е необичайно за занаята — и иска да разбере как съм се сдобил с кюлче чисто злато с тегло десет унции. „Дълга история“, отговарям и затварям. Четвъртият е дребосък, който привидно държи заложна къща с различни уреди, а отзад изкупува бижута. Петият ми се струва по-обещаващ, но, разбира се, иска да види какво имам. Обяснявам му, че не искам да влизам в магазина, понеже не желая да ме заснема камерата. Той млъква и вероятно си представя как го обират пред дулото на пистолет. Накрая се уговаряме да се срещнем в една сладоледена къща на две пресечки от магазина му, в търговския център в хубава част на града. Той ще бъде с черно кепе на „Марлинс“.

Трийсет минути по-късно седя с двоен сладолед с шамфъстък. Хасан, едър сириец с прошарена брада, е срещу мен и омита троен шоколадов фъч. На пет-шест метра от нас седи мускулест мъжага, който чете вестник, яде замразено кисело мляко и вероятно е готов да ме застреля, ако покажа и най-малък признак, че ще създам проблем.

Неуспешно се опитваме да си побъбрим учтиво, така че побутвам към него смачкан плик. Вътре има едно-единствено кюлче. Хасан се озърта, но единствените клиенти са млади майки с петгодишните им деца и другият сириец. Хваща кюлчето в месестата си длан, стиска го, усмихва се, почуква го лекичко по ъгъла на масата и промърморва: „Уау!“. Съвсем по американски.

Не мога да повярвам колко успокоително може да въздейства това възклицание. Никога не съм допускал, че златото е фалшиво, но преценката на един професионалист изведнъж ми въздейства освежаващо.

— Харесваш, а? — питам глупаво, колкото да кажа нещо.

— Много добре — отговаря той и пъхва кюлчето обратно в плика. Пресягам да си го взема, а той пита: — Колко?

— Да кажем, пет кюлчета, общо петдесет унции. Вчера борсата затвори на хиляда петстотин и двайсет долара за унция, така че…