Робинята
Шрифт:
Казвам ви, това е толкова полезно, че ме държи будна нощем.
Но сега е мой ред. Изповядването е ужасно унизително. Гърлото ми се стяга и се страхувам, че няма да мога да проговоря. Вторачвам се в краката на Лий, в полепналите по подметките му стръкчета трева и кожата ми потръпва от желание. То надделява над страха ми и ме принуждава да говоря.
— Господине — започвам тихо, — искам да излъскам тези обувки толкова добре, че да си видя отражението в тях.
— По-високо! — излайва Стив, като се намества на пейката.
Стив носи френски войнишки обувки, девети
Но все пак, той не носи английски обувки Войник 95, а Лий е обут в тях.
— Господине — повтарям по-високо, — искам да излъскам тези обувки толкова добре, че да си видя отражението в тях.
Чуха ме съвсем ясно. Никой не проговаря. Всички запазваме мълчание, гласът ми отеква в седем объркани мозъка. Всички ме гледат любопитно, а аз седя вторачена в краката им. Не знам какво да правя. Не знам дали би трябвало да кажа още нещо за желанието си. Например колко се срамувам от него. Конди винаги постъпва така — не казва нищо, докато положението стане прекалено неудобно и някой наруши мълчанието.
Но аз не заговарям, нито някой друг. Чакам и чакам, докато накрая Конди казва мило:
— Ваксаджийче, не се нуждаеш от позволението ми да направиш това.
Не се прояви много професионално. Той не би трябвало да проговаря първи, но вероятно е отегчен или надървен и иска екшън. Но пък каза погрешното нещо и сега съм напълно парализирана. Позволение? Той смята, че не мога да действам без позволение? Господи, май дори не е прочел есето ми! Сама си вземам позволението, още откак бях на четиринайсет години. Хващах го за врата и просто си го взимах. По дяволите, нали точно подобно поведение е причина да те заключат тук.
Чувала съм слухове за това, което става тук. Във външния свят наричат лагера „Затвор за перверзници“, макар че официалното му наименование е „Поправителна рехабилитационна академия за сексуални екстремисти“ (ПРАСЕ). Вярват в терапията чрез отвращение, също като баща ми, когато ме откри да крада от цигарите му. Заведе ме навън в двора и ме накара да пуша, докато ми прилоша.
Никога няма да ми писне от войнишки обувки. Никога няма да се изморя да ги лъскам. Но сега не мога да действам, защото Конди, с шибаната си противоположна психология, ми даде позволение, а то ми причинява гадене.
Отново потъваме в мълчание, с което вече свиквам. Притесненото мълчание на банда отчуждени, заключени перверзници, откачалници и фетишисти, всичките с надежда в сърцата. Сериозна работа.
Тук сме само защото сме извадили лош късмет. Аз? Хванаха ме да крада обувки от магазин за военни запаси. Трябваше да си стоя у дома и да се усмихвам, но изпитах желание за нещо повече.
След малко вдигам очи и улавям погледа му. Виждам как адамовата му ябълка се движи из гърлото му и ми се налага да погледна настрани. Лий е толкова красив. Косата му е като кадифе и макар да е едър и силен, в него се долавя определена меланхолия. Челото му е вечно леко сбърчено, а изражението му е на човек, който очаква да го наранят всеки момент.
Сигурно защото вечно си мисли за путки.
Поглеждам обувките му. Иска ми се да пъхна език в гънките им, създадени от години ходене, маршируване, тичане. Край главата ми избръмчава пчела. Слънцето грее безмилостно и усещам миризма на изпечена земя и трева. Имам късмет, че китките ми са силни, защото тази поза е доста изморителна. Под роклята гърбът ми е мокър от пот. Забелязвам потръпваме в плата на камуфлажния панталон на Лий. Ръцете му почиват послушно на бедрата и вероятно е изпитал нужда да се понамести. Уха!
В тишината чувам преглъщането му. Слабините ми се стягат и дишането ми се учестява.
— Лъсни обувките ми, Ваксаджийче — накрая казва Лий.
Гласът му е спокоен и хладнокръвен, макар и малко неуверен.
— Допълзи в краката ми и лъсни обувките ми.
Тонът му добива самоувереност и ме възбужда. Всички косъмчета по врата ми настръхват.
— Лъсни обувките ми, Ваксаджийче. Искам да видиш отражението си в тях. Искам те да заблестят като черни огледала. Бомбетата им трябва да бъдат лъснати така идеално, че да видя путката ти в тях.
Кратко мълчание.
— Мамка му! Извинявай, Кели. Наистина съжалявам — казва той.
Не е нужно да се извинява, защото аз вече съм в краката му. Развързвам обувките му. Кутията ми е до мен и вадя смачкания лист с инструкции. Разполагам го на земята и го затискам с две четки. Знам инструкциите наизуст, но все пак изпитвам нужда да ги прочета. Започвам да четкам обувките с четка от конски косми. Обувките заблестяват, но не достатъчно. Огледалното излъскване изисква труд и време.
Ръцете ми треперят, докато наливам вода в малка купичка. Звукът ми действа освежаващо. В такова настроение съм, че мога да сведа глава към купичката и да започна да ближа водата като коте, но не искам да объркам момчетата още повече.
Инструкциите ми нареждат: „Намокри част от плата и го изстискай. Трябва да е влажен, но не и от него да капе вода. “
Изстисквам плата и в купичката се отцеждат капки. Краката на Лий са солидни и не помръдват. Обувките му блестят и кожата се нагъва красиво около глезените му. Вдигам очи нагоре. Тялото му е като изваяна статуя в камуфлажния панталон и бялата тениска. Рамената му са яки и неподвижни. Не ме поглежда, а е вторачен в парче трева. Но знам за какво си мисли. Всички знаем за какво си мисли денем и нощем, нощем и денем.