Затворник по рождение

Арчър Джефри

Огледа се, за да потърси познато лице, и забеляза Кати. Но щом погледите им се срещнаха, тя извърна глава. Това само го развесели и му напомни за Бет. Тя винаги го закачаше за неговата срамежливост, особено когато влиза в помещение, пълно с непознати. Ако тя беше тук сега, вече щеше да бъбри оживено в някоя от групите, все едно дали познаваше хората, или не. Много му липсваше. Някой докосна ръкава му и прекъсна мислите му. Извърна се и видя до себе си Джералд Пейн.

— Ник — обърна се

той към него като към стар приятел, — има добри новини. Открих банката, която представлява собственика на един от терените.

— Успя ли да говориш с тях?

— Не, за съжаление — отвърна Пейн. — Но тъй като базата им е в Женева, предполагам, че собственикът е чужденец и няма представа за потенциалната цена на терена.

— Нищо чудно и да е англичанин, който познава нещата прекалено добре.

Дани бе доловил, че Пейн е по-скоро оптимист, за когото чашата е наполовина пълна.

— Все едно. Ще разберем повече утре, защото банкерът, някой си мосю Сегат, обеща да се обади сутринта и да ми каже дали клиентът е готов да продава.

— А другият терен? — напомни Дани.

— Ще бъде без значение, в случай че първият няма желание да продава.

— Може и да си прав.

— Джералд. — Лорънс Девънпорт се появи отнякъде и се наведе да целуне приятеля си.

Дани с изненада забеляза, че актьорът е небръснат и ризата му явно бе обличана няколко пъти тази седмица. Докато наблюдаваше двамата мъже, изпита толкова силна неприязън, че нямаше сили дори да се включи в разговора.

— Познаваш ли Ник Монкрийф? — попита Пейн.

Девънпорт не прояви никакъв интерес. Очевидно не го позна.

— Запознахме се на заключителното парти на предишната постановка — обясни Дани.

— Да, вярно.

— Гледах пиесата два пъти.

— Звучи ласкателно. — Лари нахлузи усмивката, приготвена за феновете.

— Ще участвате ли в следващия проект на Чарли?

— Не — отговори Девънпорт. — Беше приятно да участвам в „Колко е важно да бъдеш сериозен“, но не мога да си позволя да отдавам таланта си единствено на театъра.

— Защо? — невинно попита Дани.

— Започнат ли репетициите и представленията се налага да отказваш други участия, а никога не знаеш кога ще се появи предложение за филм или за главна роля в минисериал.

— Жалко. Бих инвестирал значително по-голяма сума, ако и вие бяхте в състава.

— Много мило от ваша страна. Може би ще имате възможност някой друг път.

— Надявам се, защото според мен сте истинска звезда. — Бе започнал да разбира, че при Девънпорт няма такова нещо като прекалено ласкателство.

— Ако наистина искате да направите добра инвестиция, бих могъл да ви предложа…

— Лари! — възторжен глас прекъсна разговора.

Девънпорт се

извърна и се разцелува с мъж, далеч по-млад от него. Моментът бе отминал, но Девънпорт бе отворил врата, през която Дани възнамеряваше да нахлуе без предупреждение близките дни.

— Жалко — въздъхна Пейн, когато Девънпорт се отдалечи.

— Защо?

— Беше звездата на своето поколение в Кеймбридж — отбеляза Пейн. — Всички му предричахме блестяща кариера, но за съжаление, не се оказа така.

— Забелязах, че му викате Лари, както се обръщаха навремето към Лорънс Оливие.

— И това е единствената прилика между тях.

Припомнил си думите на Дюма „С приятели като тези…“, Дани за малко да изпита съчувствие към Девънпорт.

— Времето все още работи за него — подхвърли той.

— Не и с проблемите, в които е затънал — отбеляза Пейн.

— Проблеми ли има?

— Здрасти, Ник — някой го тупна по гърба.

Оказа се Чарли Дънкан — друг скорошен приятел, привлечен от парите.

— Здравей, Чарли.

— Надявам се, че партито ти харесва. — Дънкан доля чашата му с шампанско.

— Да, разбира се.

— Не си се отказал да инвестираш в „Бижу, бижу“, нали? — прошепна доверително Дънкан.

— Не, разбира се. Ще участвам с десет хиляди. — Естествено, не добави, че сценарият е безумен.

— Умен мъж — рече Дънкан и го потупа по рамото. — Утре ще ти изпратя договора по пощата.

— Лорънс Девънпорт да няма предложение от киното? — попита Дани.

— Какво те кара да мислиш така?

— Небръснат е, с раздърпани дрехи. Помислих си, че сигурно се опитва да влезе в роля.

— Не, не — засмя се Дънкан. — Няма роля, просто току-що става от леглото. Гледам да стоя далеч от него, старче.

— Защо?

— Живее само от заеми. Не му давай пари, защото никога няма да ги видиш. Един господ знае към колко души тук е задлъжнял.

— Благодаря, че ме предупреди. — Дани остави чашата си на един от подносите. — Трябва да вървя. Благодаря за поканата. Страхотно парти.

— Толкова скоро? Но ти дори не си се срещнал със знаменитостите, в които ще инвестираш.

— Напротив — отвърна Дани.

Тя вдигна слушалката на телефона още при първото иззвъняване и веднага позна гласа отсреща.

— Добър вечер, отче — каза тя. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Аз съм този, който ще ви бъда полезен, госпожице Съдърланд.

— Какво имате предвид?

— Надявам се да ви помогна да вземете правилно решение, що се отнася до Кристи Картрайт, млад член на моето паство.

— Кристи Картрайт ли? — повтори директорката. — Името ми е познато.