Затворник по рождение

Арчър Джефри

Дани се разсмя от сърце и започна да разглежда проекта в брошурата. Видя комплекс от прекрасни жилища, наречен „Сити Рийч“, които щяха да се издигнат на мястото, където някога той беше само автомеханик.

— Давате ли ми картбланш да се обадя на господин Феърфакс и да му кажа, че той е нашият кандидат?

— Разбира се — отговори Дани. — Между другото, бих искал и аз да му кажа нещо.

Докато Сегат набираше и чакаше да го свържат, Дани разглеждаше подробно внушаващите уважение планове на новия комплекс. Искаше да зададе

само един въпрос. Чу Сегат да казва:

— Свързвам ви със сър Никълъс, господин Феърфакс. Той иска да поговори с вас.

— Точно разглеждам проектите ви, господин Феърфакс. Виждам, че предлагате луксозна мансарда на последния етаж.

— Точно така — отговори предприемачът. — Четири спални, четири бани с пълно обзавеждане на площ от 900 квадратни метра.

— С изглед към автосервиз на отсрещната страна на Майл Енд Роуд.

— Но на два километра от Сити — контрира Феърфакс.

И двамата се разсмяха.

— Виждам, че пазарната цена на въпросното жилище е шестстотин и петдесет хиляди.

— Така е — потвърди Феърфакс.

— Да сключим сделката на милион и триста, ако получа жилището — предложи Дани.

— Милион и двеста и приключваме.

— При едно условие.

— А именно?

Дани каза каква промяна би искал в плана на жилището и предприемачът се съгласи без колебание.

Дани внимателно подбра часа — 11 сутринта. Големия Ал обиколи два пъти Редклиф Скуеър, преди да спре пред номер 25.

Дани тръгна по пътека, която от много време не беше виждала метла, и позвъни на входната врата. Почака известно време, но отговор не последва. Удари два пъти медното чукче. Отново нищо. Натисна пак звънеца и реши да се откаже. Щеше да опита отново следобед. Почти беше стигнал до ниската порта, когато някой промърмори зад гърба му:

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Ник Монкрийф — обърна се Дани и се върна. — Поискахте да ви се обадя, но телефонът ви не е вписан в телефонния указател, а минавах случайно и…

Девънпорт беше с копринен халат и чехли. Очевидно не се беше бръснал от няколко дни и премигваше на дневната светлина като животно, току-що събудило се от зимен сън в първия ден на пролетта.

— Споменахте, че разполагате с инвестиция, която би ме заинтересувала — напомни му Дани.

— Да, спомних се — измънка Лорънс Девънпорт малко по-дружелюбно. — Влезте.

Дани прекрачи прага и се озова в слабо осветен коридор, който му напомни за къщата на улица „Болтънс“ преди появата на Моли.

— Седнете, само да се облека — покани го Девънпорт. — Идвам след минута.

Неканеният гост предпочете да остане прав. Разходи се из стаята, по чиито стени бяха закачени наистина красиви картини, мебелите, макар покрити с дебел слой прах, също бяха от високо качество. Надникна през един от прозорците и видя голяма вътрешна градина, също напълно занемарена.

Анонимният

глас от Женева му беше съобщил тази сутрин, че къщата на площада може да бъде продадена за около три милиона паунда. Девънпорт я беше купил през 1995 година, когато осем милиона зрители пускаха всяка събота телевизорите си, за да разберат с коя медицинска сестра ще спи доктор Бересфорд следващата седмица.

— Ипотекирана е за един милион паунда в „Норуич Юниън“ — бе добавил гласът. — През последните три месеца е забавил плащанията.

Дани обърна гръб на прозореца, когато Девънпорт отново се появи. Този път бе с отворена на врата риза, джинси и маратонки. В затвора Дани бе срещал по-добре облечени мъже.

— Да ви приготвя нещо за пиене? — попита домакинът.

— Малко ми е рано.

— Никога не е рано — рече Девънпорт и си наля солидна порция скоч. Отпи и се усмихна. — Знам, че сте зает, и затова ще мина направо на въпроса. Малко съм притеснен за пари… Временно, разбира се, докато подпиша договор за друг сериал. Агентът ми се обади два пъти тази сутрин с нови предложения.

— Имате нужда от заем? — попита Дани.

— Накратко казано, да.

— Какво можете да предложите като гаранция?

— Картините ми, като начало. Купих ги за един милион навремето.

— Ще ви дам триста хиляди за цялата колекция — предложи Дани.

— Но аз дадох… — запелтечи Девънпорт и си наля нова порция уиски.

— А можете ли да представите документ, че наистина сте платили такава сума.

Девънпорт се взираше в своя посетител, сякаш се опитваше да си спомни къде го е срещал.

— Адвокатът ми ще подготви договор и ще получите парите в момента, в който го подпишете.

Актьорът отпи отново и заяви:

— Ще си помисля.

— Направете го — препоръча му Дани. — Ако ми върнете парите до дванайсет месеца, ще ви върна картините без нищо в замяна.

— Къде е капанът?

— Няма капан. Не успеете ли, картините стават мои.

— Не мога да загубя — заяви Девънпорт и лицето му се разтегна в широка усмивка.

— Да се надяваме. Ще ви изпратя и чек за триста хиляди паунда с договора — каза Дани и последва домакина си в коридора.

— Добре.

— Надявам се вашият агент да ви предложи роля, подходяща за дарованието ви — подхвърли Дани, докато Девънпорт отваряше вратата пред него.

— Нека това не ви безпокои — отвърна Девънпорт. — Обзалагам се, че ще си получите парите обратно до няколко седмици.

— Приятно ми е да го чуя. И още нещо… Ако решите да продадете тази къща…

— Моля? — възкликна Девънпорт. — Никога. И дума да не става, дори не си го помисляйте.

Вратата се хлопна зад гърба на Дани като след досаден амбулантен търговец.

60.

Дани четеше репортаж в „Таймс“, докато Моли наливаше сутрешното кафе.