Затворник по рождение
Шрифт:
Дани пусна камъче номер 36 в десния си джоб. Внимаваше да разпределя тежестта равномерно. Повтаряше движенията си отново и отново: няколко крачки, коленичиш, включваш фенера, поставяш щипка корени в цепнатина. Вдигаш камъче, пускаш го в джоба, изключваш фенера, изправяш се и напред. Измори се много по-бързо от предния ден.
По едно време се чу шум от кола и Големия Ал се вцепени. Колата спря на няколкостотин метра от тяхната. Старият войник се просна по корем и започна да лази към врага. Облакът, закрил доскоро луната, се отдръпна и освети пътя му. Сякаш самото
На Дани му се стори, че вижда фарове, и веднага легна на земята. Бяха се разбрали, зададе ли се опасност, Ал да светне три пъти с фенерчето. Дани зачака да види сигнала, но той така и не дойде. Надигна се, за да се насочи към следващото камъче.
Големия Ал бе само на няколко метра от паркиралите наблизо и макар прозорците да бяха замъглени от топлината вътре, бе ясно, че лампата в купето е запалена. Ал се надигна на колене и надникна през задното стъкло. Наложи се да мобилизира цялото си самообладание, за да не избухне в смях. На задната седалка с високо вдигнати крака се бе разположила някаква жена, която стенеше. Нямаше как да види лицето на мъжа над нея, но пък усети внезапно засилване на кръвообращението между краката си. Легна отново по корем и пое по обратния път.
Когато стигна до шейсет и седмото камъче, Дани изруга едва чуто. Беше пребродил целия терен, а му липсваха още четири камъчета. Отправи се към колата, с всяка следваща стъпка му ставаше все по-трудно да върви. Не бе предвидил, че тежестта на целия този камънак може да го забави.
Щом се прибра в „базата“, Големия Ал продължи да държи под око неочакваните посетители. По едно време чу, че запалват мотора, фаровете светнаха и колата излезе на покритата с чакъл пътека. Скоро се изгуби в далечината.
Ал видя, че шефът му приближава, и измъкна кашона от багажника. Дани започна да вади камъните от джобовете си, като внимаваше да не вдига шум, което доста го забави. Щом приключи, свали маската, ръкавиците, ботушите и костюма. Подаде ги на Големия Ал, който нареди и тях в кашона. Най-отгоре сложи фенера и пластмасовата кутийка.
Затвори капака на багажника и се върна зад волана. В това време шефът му вече закопчаваше колана на панталоните си. Много скоро излязоха на чакълестата пътека. Никой не проговори дори когато поеха по главния път. Задачата бе изпълнена.
Седмицата преди това Големия Ал бе обиколил строежи и сметища, където смятаха да разхвърлят доказателствата за среднощното си приключение. Сега спряха на седем места, което удължи с двайсетина минути пътя им към дома. Когато стигнаха отново на улица „Болтънс“, беше вече седем и половина. Радостна усмивка озари лицето на Дани, щом първите капки дъжд забарабаниха по предното стъкло на колата и чистачките се включиха. Големия Ал спря пред къщата и Дани тръгна по тясната пътека към входа. Отключи и преди да влезе, вдигна пъхнатото под вратата писмо. Докато се качваше по стълбите, разкъса плика. Видя подписа и веднага зави към кабинета. Влезе и заключи вратата.
Щом изчете писмото, вдигна поглед объркан. Нямаше представа какво
64.
— Ник, колко се радвам да те видя — възкликна Сара. Наведе се напред и попита с приглушен глас: — Нали си бил добро момче?
— Зависи какво имаш предвид под добро — рече Дани и се настани до нея.
— Да не си пропуснал някоя от срещите с любимата дама?
Първата мисъл на Дани беше за Бет, въпреки че чудесно знаеше кого има предвид Сара — госпожица Бенет.
— Не, нито една. Дори ме посети у дома и констатира, че къщата е задоволителна. Сложи отметка на всички кутийки в протокола си.
— Да замисляш някое пътуване в чужбина?
— Не, ако не се брои пътуването ми до Шотландия, за да се срещна с господин Мънро.
— Добре. Има ли нещо друго, което трябва да довериш на своя юридически съветник?
— Не, нищо — отвърна Дани. — Как е Лорънс? — Питаше се дали да й каже за заема.
— В чудесна форма е. Поканиха го на пробни снимки за „Холби Сити“ 6 . Следващия четвъртък. Ще се яви за роля, написана специално за него.
6
Известен телевизионен сериал на Би Би Си. — Б.пр.
— И каква е тя? Свидетел на убийство? — рече Дани и веднага съжали.
— Не — засмя се Сара. — Сигурно имаш предвид ролята му в „Свидетел на обвинението“ по Агата Кристи, но това беше преди години.
— Вярно. Не мога да забравя тази постановка.
— Нямах представа, че познаваш Лари толкова отдавна.
— От разстояние, естествено. — За негово огромно облекчение до тях прозвуча глас:
— Здравей Сара. — Чарли Дънкан се наведе и я целуна по бузата.
— Драго ми е да те видя, Ник. Вие двамата, естествено, се познавате.
— Естествено — отвърна Сара.
— Внимавайте, че пред вас е седнал критик — прошепна им Чарли и добави на висок глас: — Приятно гледане.
Дани бе прочел сценария на „Бижу, бижу“, но не успя да го грабне и сега беше любопитен да види как ще изглежда на сцена. А и искаше да знае за какво се беше изръсил с цели десет хиляди. От програмата разбра, че пиесата минава за „един весел поглед към Великобритания по времето на Блеър“. Разгърна следващата страница с описание на творческия път на автора — чешки дисидент, избягал от… Светлините угаснаха и завесата се вдигна.
Първите петнайсет минути от представлението никой в залата не се засмя, което изненада Дани, защото пиесата все пак беше комедия. Когато най-сетне и звездата се появи, се чуха откъслечни смехове, но така и не стана ясно защо. Докато дойде време за антракта, Дани вече с усилие потискаше прозевките си.
— Какво мислиш? — попита той Сара, решил, че нещо не е доразбрал.
Тя сложи пръст пред устните си и посочи реда пред тях — критикът развълнувано пишеше нещо в малкия си бележник.