Затворник по рождение

Арчър Джефри

— Седем месеца, две седмици и пет дни — уточни Бет с наведена глава.

— Убеден съм, че той не би искал да го оплакваш до края на живота си.

— Не. Не би искал — промълви Бет. — Опита се дори да скъса с мен след отказа на Апелативния съд, но знам, че не го мислеше, господин Редмейн.

— Защо си така сигурна?

Тя отвори чантата си, извади оттам последното писмо на Дани и го подаде на Алекс.

— Почти не се чете.

— И защо?

— Добре знаеш защо, Бет. Сълзите ти…

— Не моите сълзи, господин Редмейн. Всеки

ден през последните осем месеца чета това писмо, но сълзите не са пролети от мен, а от мъжа, който го е писал. Той знаеше колко много го обичам. Щяхме да имаме общ живот, дори да се наложеше да прекарваме заедно по един ден в месеца. С радост щях да го чакам с надеждата, че в крайна сметка ще успея да завърша живота си с единствения мъж, когото съм обичала. Обожавам Дани от мига, в който го срещнах, и никой никога няма да заеме неговото място. Знам, че не мога да го върна, но докато дишам, ще се боря да докажа невинността му.

Алекс се изправи и отиде до бюрото си. Не искаше тя да види, че лицето му е мокро от сълзи. Вдигна очи към статуята на Темида, която се виждаше от прозореца на кабинета му.

— Ще пиша днес до лорд канцлера — промълви той.

— Благодаря ти, Алекс.

56.

Настани се на ъгловата маса петнайсет минути преди уговорения час — Марио беше избрал най-усамотеното място — и започна да премисля въпросите, които смяташе да зададе.

Старателно разглеждаше менюто, за да е готов, когато гостът му пристигне. Очакваше да бъде точен — за него бе от огромно значение да получи обещаната инвестиция за последното представление, което подготвяше. Може би след време щеше да схване защо е бил поканен на този обяд…

Две минути преди един Чарли Дънкан прекрачи прага на „Палм Корт“. Беше с отворена на врата риза и в ръката си държеше цигара. Главният келнер го доближи и дискретно размени няколко думи с него, преди да му подаде пепелник. Докато Дънкан загасваше цигарата си в него, оберкелнерът порови в едно от чекмеджетата на шкафа до вратата и извади няколко вратовръзки на райета. И трите не подхождаха на розово-оранжевата риза на Чарли. Дани едва удържа усмивката си. Главният келнер придружи Дънкан през салона до масата на Дани, който си помисли, че на всяка цена трябва да удвои бакшиша му на тръгване.

Изправи се и се здрависа със своя гост, чието лице бе вече с цвета на ризата му.

— Очевидно сте един от редовните посетители тук — рече Дънкан, докато сядаше. — Май всички ви познават.

— И баща ми, и дядо ми отсядаха в „Дорчестър“, когато идваха в Лондон — обясни Дани. — Нещо като семейна традиция.

— И така, с какво се занимаваш, Ник? — подхвърли Дънкан, докато разглеждаше менюто. — Не си спомням да съм те виждал преди в театъра?

— Служих в армията — отговори Дани — и се налагаше да прекарвам доста време в чужбина. След смъртта на баща ми поех отговорностите за семейното имущество.

— И никога не си инвестирал в театъра? — попита Дънкан,

докато сомелиерът показваше на Дани етикета на бутилката. Той го разгледа секунда-две и кимна. В това време се приближи и Марио.

— Какво ще вземете днес, сър Никълъс?

— Както обикновено — отговори Дани. — Нека бъде крехко. — Спомни си как Ник бе подметнал тази фраза на затворника, който раздаваше обяда в „Белмарш“. Тогава това предизвика такъв взрив от смях, че Ник за малко да попадне в доклада на надзирателите.

Сомелиерът наля един пръст от виното в чашата на Дани. Той я вдигна, вдъхна аромата и едва тогава отпи — нещо, на което пак Ник го беше учил.

— И за мен същото — обади се Дънкан, затвори менюто и го подаде на оберкелнера. — Но да бъде средно препечено.

— Отговорът на вашия въпрос е „не“ — обади се Дани. — Никога не съм инвестирал в пиеса. Ето защо ще ми е много интересно да чуя как се организира работата при вас.

— Първата задача на продуцента е да избере пиеса — започна Дънкан. — Може да е нова, за предпочитане от известен автор или известно произведение от класиката. Следващият проблем е да се намери звезда.

— Като Лорънс Девънпорт ли? — попита Дани и чукна леко чашата си в неговата.

— Не, той е от залязващите. Лари Девънпорт не е сценичен актьор. В краен случай може да бъде включен в комедия, стига, разбира се, да е подкрепен от силен състав.

— Успява обаче да напълни залата, нали?

— Към края публиката доста оредя — призна Дънкан. — Звездата му на доктор Бересфорд съвсем избледня. Често казано, ако много скоро не се върне на екрана, няма да събере публика и за телефонна кабина.

— Добре, а как се урежда финансовият проблем? — попита Дани, който вече бе получил отговор на три от своите въпроси.

— За да поставиш в наши дни пиеса в Уест Енд, са ти необходими четири до петстотин хиляди паунда. Така че, щом се спре на заглавие, продуцентът сключва договор със звездата и ангажира зала. Но невинаги е възможно и трите неща да станат едновременно. После започва да търси своите „ангели“, за да събере финансирането.

— Колко ангели имате вие? — попита Дани.

— Всеки продуцент има свой списък, който пази така, все едно е перла в короната. В моя влизат около седемдесет души, които редовно инвестират в продукциите ми.

В това време пред тях сложиха чиниите с поръчаните стекове.

— По колко средно влагат те? — попита Дани и напълни чашата на Дънкан.

— При нормална продукция по около десет хиляди паунда.

— Значи за една пиеса са ви необходими около петдесет ангела.

— Бива те в сметките, а? — рече Дънкан и започна да реже стека.

Дани мислено се наруга. Не му хареса, че се бе изпуснал, затова побърза да попита:

— И как печели един ангел?

— Ако залата е пълна шейсет процента по време на представленията, той ще си върне парите и дори може да спечели прилична сума. Под този процент обаче може да загуби и ризата на гърба си.