Затворник по рождение
Шрифт:
— Кажете от какво имате нужда, сър, и ще преценя дали мога да ви помогна.
— На Майл Енд Роуд има имот, който бих искал да купя, но не бих желал това да стане директно с фирмата, която го предлага.
— Разбирам ви, сър, можете да разчитате на дискретността ми. — Точно на обратното разчитам, помисли си Дани. — За кой номер на Майл Енд Роуд става дума?
— Сто четирийсет и три — отговори Дани. — Автосервиз „Уилсън“.
— Коя е фирмата посредник?
— „Дъглас Алън Спиро“.
— Ще проверя подробностите — обеща Хол —
— Ще бъда днес във вашия район, имате ли нещо против да изпиете едно кафе с мен?
— Разбира се, сър Никълъс. Къде искате да се срещнем?
Дани се сещаше само за едно място близо до офиса на „Бейкър, Тремлет и Смайт“.
— В „Дорчестър“ — рече той. — Да речем в дванайсет.
— Ще се видим там в дванайсет.
Дани остана на стола зад бюрото си. Направи три отметки на дългия списък пред себе си. Трябваха му още няколко участници, които да се включат преди дванайсет, за да е напълно готов за срещата с господин Хол. Телефонът иззвъня.
— Добро утро, сър Никълъс — обади се непознат глас. — Управител съм на отдела за недвижима собственост на банка „Дьо Кубертен“.
Големия Ал откара Дани до Парк Лейн и спря пред входа на хотел „Дорчестър“ точно в единайсет и половина. Портиерът дотича и отвори вратата пред Дани.
Докато вървяха по стълбите, Дани му каза:
— Аз съм Никълъс Монкрийф. Очаквам гост около дванайсет — господин Хол. Бихте ли му предали, че съм в салона? — Отвори портфейла си и подаде на портиера банкнота от десет паунда.
— Разбира се, сър — отвърна портиерът и вдигна леко шапката си.
— Вашето име? — попита Дани.
— Джордж.
— Благодаря ти, Джордж — рече Дани и мина през въртящата се врата.
Спря във фоайето и се представи на служителя на рецепцията. След кратък разговор с него Дани се раздели с още десет паунда.
По съвета на Уолтър, рецепционистът, Дани влезе в салона на хотела и изчака управителя на залата да се върне на поста си. Този път извади банкнотата още преди да представи молбата си.
— Защо не ви настаним в едно от нашите сепарета, сър Никълъс? — каза управителят. — Ще имам грижата господин Хол да бъде поканен на масата ви веднага щом пристигне. Ще поръчате ли нещо, докато чакате?
— „Таймс“ и чаша горещ шоколад.
— Разбира се, сър Никълъс.
— А вашето име е?
— Марио, сър.
И така, без да подозират, срещу общо трийсет паунда, Джордж, Уолтър и Марио станаха членове на неговия екип. Докато чакаше нищо неподозиращия господин Хол, Дани разгърна вестника на бизнес страниците, за да види какво е състоянието на инвестициите му. Две минути преди дванайсет Марио дойде при него и съобщи:
— Сър Никълъс, вашият гост е тук.
— Благодаря, Марио — небрежно рече Дани, все едно беше редовен клиент.
— Много ми е приятно да се запознаем, сър Никълъс — поздрави Хол, докато сядаше срещу
— Какво ще пиете, господин Хол? — попита Дани.
— Само едно кафе, благодаря.
— Едно кафе, Марио, а за мен както обикновено.
— Разбира се, сър.
Младият мъж, който се настани на масата на Дани, бе облечен с бежов костюм, зелена риза и жълта вратовръзка. Гари Хол никога нямаше да бъде допуснат в банката на Дьо Кубертен. Той извади от куфарчето си папка и започна съвсем делово:
— Мисля, че разполагам с цялата информация, която искахте, сър Никълъс. Майл Енд Роуд 143, доскоро автосервиз, притежание на Джордж Уилсън, починал неотдавна.
Дани внезапно пребледня. Смъртта на Бърни се бе отразила тежко на съдбата на толкова много хора.
— Добре ли сте, сър Никълъс? — с искрена загриженост попита Хол.
— Да, да, добре съм — бързо отвърна Дани. В този момент сервитьорът донесе поръчката, а Дани се обърна към Хол: — Та какво казвахте?
— След оттеглянето на господин Уилсън бизнесът е поддържан известно време от човек на име… — Хол погледна отново в папката си, за да намери името, която Дани сам можеше да му каже. — Тревър Сътън. В този период фирмата започва да трупа сериозни дългове и собственичката решава да продаде имота.
— Значи собственикът е жена?
— Да. — Хол отново хвърли поглед към листовете пред него. — Казва се Елизабет Уилсън, дъщеря на предишния собственик.
— Каква е исканата цена? — попита Дани.
— Парцелът е с площ от хиляда и шестстотин квадратни метра, но ако решите да започнем преговори, мога да попитам за точните размери на мястото. — Точно 1580 квадратни метра, помисли си Дани. — От едната страна имотът граничи със заложна къща, а от другата — със склад за килими.
— Каква е исканата цена? — пак попита Дани.
— А, да, извинявайте. Двеста хиляди паунда, включително движимото и недвижимо имущество, но съм сигурен, че ще можем да свалим до сто и петдесет. За сега няма голям интерес към имота, а и на отсрещната страна на улицата има процъфтяващ автосервиз.
— Не ми се занимава с преговори — рече Дани, — така че моля да ме слушате внимателно. Готов съм да платя исканата цена, но държа да говорите със собствениците на заложната къща, както и на склада за килими, тъй като възнамерявам да направя оферти за имотите им.
— Да, разбира се, сър Никълъс. — Хол с готовност записваше всяка дума. След миг колебание обаче додаде: — Необходимо е да внесете депозит от двайсет хиляди, за да продължим.
— Докато се приберете в офиса си, господин Хол, двеста хиляди паунда ще бъдат преведени по сметката ви за клиенти. — Хол никак не изглеждаше убеден, но все пак изкриви лице в нещо подобно на усмивка. — А когато разберете подробности за другите два имота, обадете ми се.
— Разбира се, сър Никълъс.
— И още нещо — продължаваше Дани. — Собственичката не трябва да знае кой купува имота й.