Затворник по рождение
Шрифт:
— Можете да разчитате на дискретността ми, сър Никълъс.
— Много се надявам да е така — отговори Дани, — защото точно това липсваше в работата ми с предишната брокерска фирма и в резултат ме загубиха като клиент.
— Разбирам — въздъхна Хол. — Как да се свържа с вас?
Дани отвори портфейла си и извади наскоро отпечатана визитна картичка.
— Един последен въпрос: кой адвокат ще ви представлява при сключването на тази сделка?
Това беше първият въпрос, който Дани не беше предвидил.
— „Мънро, Мънро и Кармайкъл“ — усмихна се той. — По-скоро господин
— Ясно, сър Никълъс. — Хол старателно записа името и се надигна да си върви. — Най-добре да тръгвам, за да говоря с агента на продавача.
Дани проследи с поглед брокера, който тръгна, без дори да е докоснал кафето си. Беше сигурен, че само след час целият офис ще знае за ексцентричния сър Никълъс Монкрийф, който очевидно има повече пари, отколкото здрав разум. Със сигурност ще се подиграват на младия Хол за загубената сутрин, докато не установят, че в сметката за клиенти на фирмата са постъпили 200 000 паунда.
Дани извади мобилния си телефон и набра номер.
— Да — отговориха отсреща.
— Искам двеста хиляди паунда да бъдат преведени на сметката за клиенти на „Бейкър, Тремлет и Смайт“ в Лондон.
— Разбрано.
Дани прекъсна разговора и се замисли за Гари Хол. Много скоро щеше да научи, че госпожа Айзъкс от години настоява мъжът й да продаде магазина, а складът за килими е почти фалирал. Господин и госпожа Камал отдавна искаха да прекарват повече време с дъщеря си и внуците си в Анара.
Марио остави дискретно сметката в другия край на масата. Дани плати, като, естествено, не забрави сериозния бакшиш. Трябваше да го запомнят. Дори спря на рецепцията, за да благодари на Уолтър.
— Удоволствието беше мое, сър Никълъс. Винаги съм на ваше разположение.
— Благодаря, Уолтър. Може да се наложи да се възползвам.
Дани бутна крилото на въртящата се врата и излезе на площадката. Джордж се спусна пред него по стълбите и отвори вратата на колата. Дани извади още една банкнота от десет паунда и рече:
— Благодаря, Джордж.
Макар да бе минало само първото действие, Джордж, Уолтър и Марио вече бяха добре платени членове на актьорския състав.
54.
Дани взе от рафтовете папката с надпис „Девънпорт“ и я сложи на бюрото. На първата страница бе написано само:
Девънпорт, Лорънс — актьор — страница 2–11
Девънпорт, Сара — сестра, адвокат — страница 12–16
Чарли — продуцент — страница 17–20
Отвори на седемнайсета страница. Бе дошло време да бъде въведен нов второстепенен герой в предстоящата продукция на Лорънс Девънпорт. Дани набра телефона му.
— Продуцентска къща „Чарлз Дънкан“.
— Моля ви, господин Дънкан.
— За кого да предам?
— Ник Монкрийф.
— Свързвам ви, господин Монкрийф.
— Опитвам се да си спомня къде сме се срещали — без предисловия рече Чарли.
— В „Дорчестър“. По време на партито след заключителното представление на „Колко е важно да бъдеш сериозен“.
— О, да, сега си спомних. С какво мога да ви бъда полезен? —
— Имам намерение да инвестирам в следващата ви продукция — рече Дани. — Мой познат вложил няколко хиляди в предишната пиеса и сподели, че е доволен от печалбата. Та си помислих дали не е лошо и аз да опитам…
— Обаждате се в най-подходящия момент. Имам нещо много подходящо. Защо не обядваш с мен в „Айви“, старче, тъкмо ще го обсъдим?
„Възможно ли е да се хване толкова лесно, помисли си Дани. Ако така върви, страховете ми са били напразни.“
— В такъв случай, позволи ми аз да те поканя, старче — отговори в неговия тон Дани. — Вероятно си претрупан с ангажименти, така че, щом ти се отвори пролука, ми звънни.
— Колкото и странно да звучи, преди малко се обадиха да отменят една среща утре по обяд и ако си свободен, можем да се видим тогава.
— Свободен съм — отговори Дани. — Но защо не отидем в кръчмата близо до нас?
— Кварталната кръчма? — с поспаднал ентусиазъм попита Дънкан.
— Именно. „Палм Корт Рум“ в хотел „Дорчестър“. Да речем в един.
— А, да, разбира се. Ще се видим там в един — обеща продуцентът. — Сър Никълъс, нали?
— Просто Ник. — Дани затвори телефона и записа нещо в дневника си.
Професор Амиркан Мори се усмихна добронамерено към претъпканата със студенти зала. Не можеше да се оплаче от липса на интерес към лекциите му. И не само защото беше много умен и образован, а и защото чувството му за хумор беше живо и заразително. Мина известно време, преди Дани да разбере, че професорът нарочно ги предизвиква да започнат да спорят, или правеше скандални изявления, за да види реакцията на студентите си.
— Щеше да е далеч по-добре за икономическата стабилност на нашата страна, ако Джон Мейнард Кейнс изобщо не се беше раждал. Не мога да се сетя и за един смислен негов принос в този живот.
Двайсетина ръце мигом щръкнаха във въздуха.
— Монкрийф, с какво от наследството на Кейнс според вас имаме право да се гордеем?
— Основател е на „Кеймбридж Артс Тиътър“ — отговори Дани.
— Играл е също така Орсино в „Дванайсета нощ“ като студент в „Кингс Колидж“ — допълни Мори. — Но това е било, преди да се залови да доказва на света, че има смисъл богатите държави да инвестират в развиващите се и да ги окуражават да следват техния път. — Часовникът зад гърба му удари един. — Стигате ми за днес — въздъхна професорът, слезе от подиума и изчезна в коридора, а зад гърба му се разнесоха смях и аплодисменти.
Дани нямаше време и за сандвич от бистрото на университета, ако искаше да отиде навреме на редовната среща с пробационната инспекторка. Но когато изтича от залата, завари професор Мори да чака в коридора.
— Може ли да поговорим, Монкрийф? — спря го професорът и без да дочака отговор, закрачи бързо към кабинета си.
Дани го последва, готов да защити възгледите си за Милтън Фрийдман, тъй като последното му есе не беше в съгласие с мнението на професора и очакваше, че той ще поиска от него да се аргументира по-подробно.