Затворник по рождение
Шрифт:
— Най-добре им разкажи, Санди.
— Свързах се със Спенсър, защото си мислех, че става дума за моя стар приятел Ник Монкрийф, когото не бях виждал, откакто завършихме.
— Когато Санди ми се обади — прекъсна го Крейг, — споделих с него резервите си относно човека, който се представя за Монкрийф, и той се съгласи да го подложи на тест. Джералд ми беше споменал, че той има среща с един от колегите му от фирмата — Гари Хол в „Дорчестър“ същата сутрин. Няколко минути след уречения час Санди се яви при тях.
— Не беше трудно да ги открия — продължи гостът. — Всички служители знаеха кой
— Точно за това те избрах — прекъсна го Крейг. — Макар че това не е доказателство, особено след толкова години.
— И? — нетърпеливо ги подкани Пейн.
— Същият на вид, същият глас, дори същото поведение. И все пак не бях убеден. Реших да подхвърля няколко уловки. В „Лорето“ Ник беше капитан на отбора по крикет и беше дяволски добър на терена. Този човек там го знаеше, но когато споменах, че съм бил вратар, дори не трепна. Първата му грешка. Никога не съм играл крикет. Бях в отбора по ръгби. Е, можеше и да е забравил. Тръгнах си, но се върнах, за да му съобщя тъжната новина, че Скуифи Хъмфрис е починал и целият град е отишъл на погребението. „Велик треньор“, рече вашият човек. И това беше втората му грешка. Скуифи беше домакинка на нашата сграда. Ръководеше момчетата с желязна ръка. Дори аз се боях от нея. Нямаше начин да забрави коя е Скуифи. Не знам кой е онзи човек в „Дорчестър“, но едно е сигурно — не е Никълъс Монкрийф.
— Тогава кой е, по дяволите? — възкликна Пейн.
— Знам точно кой е — отговори Крейг. — Нещо повече, мога да го докажа.
Дани бе актуализирал информацията и в трите папки. Без никакво съмнение бе нанесъл тежък удар на Пейн и може да се каже, че бе осакатил Девънпорт, но не беше докоснал Спенсър Крейг, ако не се смяташе това, че присъединяването му към избраното общество на кралските адвокати се отлагаше за известно време. Беше се разкрил и тримата вече знаеха кой е отговорен за финансовия им провал.
Скрит зад своята анонимност, Дани бе в състояние да атакува опонентите си един по един и дори да избира територията, на която да провежда битката. Сега обаче беше уязвим. Щяха да търсят отмъщение, а той нямаше нужда от напомняне как бе завършила последната им атака в екип.
Беше се надявал да ги победи, преди да се усетят откъде идват ударите. Сега единствената му надежда бе да ги изправи пред съда, което означаваше да се разкрие напълно — да стане ясно, че под душа в „Белмарш“ е бил убит Ник, и ако щеше да се стига дотам, той бе длъжен да уцели точния момент.
Девънпорт бе загубил дома си и колекцията от картини и го бяха отхвърлили от „Холби Сити“ още преди края на пробните снимки. Беше се преместил да живее при сестра си и това бе причината Дани за първи път да изпита известно чувство на вина. Как ли щеше да реагира Сара, дори след като научеше истината?
Пейн беше на ръба на банкрута, но Хол му бе обяснил, че майка му ще го измъкне и на следващите избори като нищо
В сравнение с приятелите си Крейг не беше загубил нищо, на всичко отгоре и не даваше признаци на разкаяние. Дани нито за миг не се съмняваше кой от Мускетарите ще поведе контраатаката.
Върна папките на мястото им. Беше подготвил следващия си ход, който щеше да ги отведе зад решетките. Щеше да се яви пред тримата лордове съдии, както бе предложил господин Редмейн, и да представи новото доказателство, потвърждаващо, че Крейг е убиец, а Пейн — съучастник. Девънпорт трябваше да получи наказание за лъжесвидетелстване, станало причина невинен човек да лежи в затвора за престъпление, което не беше извършил.
68.
Бет излезе от сумрака на станцията на метрото „Найтсбридж“. Денят бе светъл и слънчев и по тротоарите бе пълно с хора. Разхождаха се, зяпаха витрините или крачеха бавно, за да смелят по-добре неделния обяд.
Алекс Редмейн се бе оказал необикновено мил през последните няколко седмици. При раздялата им преди около час тя се бе почувствала още по-уверена. Само че сега тази увереност бе започнала да се изпарява. Колкото повече приближаваше улица „Болтънс“, толкова по-несигурна се чувстваше. Непрестанно си повтаряше казаното от Алекс.
Ник Монкрийф е почтен мъж, верен приятел на Дани по време на престоя им в затвора. Няколко седмици преди да бъде пуснат условно, написал на Алекс, че е готов да направи всичко възможно да помогне на Дани, в чиято невинност е убеден.
Алекс бе подложил неговото предложение на проверка. След излизането на Монкрийф от затвора, го бе помолил да вземе дневниците му и бележките, свързани с прословутия запис на разговора между Албърт Кран и Тоби Мортимър. Накрая Алекс го бе попитал дали е готов да се яви пред съда и да даде показания.
Първата изненада дойде, когато дневниците бяха доставени в кантората на Алекс още на следващата сутрин. Но какво бе изумлението на всички, когато се оказа, че куриерът е самият Албърт Кран, който с готовност отговори на всички въпроси на Алекс. Но категорично бе отказал да коментира нежеланието на своя шеф да се яви пред лордовете съдии. Не бе поискал да обсъжда дори неофициална среща с господин Редмейн в кантората му. Алекс прецени, че вероятната причина за това е страхът на Монкрийф от неприятности с полицията, преди да е изтекъл срокът на условната му присъда. Само че Алекс не се предаваше така лесно. По време на обяд с Бет бе успял да я убеди, че само тя може да накара Монкрийф да промени решението си и да се яви пред лордовете съдии, което щеше да се окаже решаващо за амнистията.
— Никакъв натиск — бе повторила думите му Бет с усмивка. Сега обаче с всяка следваща крачка усещаше как напрежението й расте.
Алекс й беше показал снимка на Монкрийф и я беше предупредил, че в първия миг може много да й заприлича на Дани. Но да не се поддава на това впечатление и да се концентрира. Беше избрал дори деня и часа на посещението й — неделя следобед, около четири часа. Предполагаше, че Ник ще е по-спокоен и няма да иска да разстрои и без това тъжната дама, появила се без предупреждение на прага му.