Част от секундата

Балдачи Дейвид

— Е, Милдред Мартин вече няма да се мотае. Ти се погрижи за това.

— Дано да ти е за урок.

В ъгъла имаше мощен преносим генератор и човекът с буика се зае да проверява таблото, проводниците и резервоарите.

— Сигурен ли си — отново се обади Симънс, — че ще ни даде необходимата мощност? За всичко, което си планирал, искам да кажа. Доста ток ще трябва.

Човекът с буика дори не си направи труда да го погледне.

— Дори в излишък. За разлика от теб, аз знам точно какво върша. — Той посочи с гаечния ключ към голяма намотка проводници. —

Само имай грижата кабелите да бъдат свързани както трябва. С всяка от точките, които ти посочих.

— А ти, разбира се, ще провериш какво съм направил.

— Разбира се — отвърна грубо човекът с буика.

Симънс погледна сложното контролно табло, монтирано в отсрещния ъгъл.

— Хубава работа. По-добра не съм виждал.

— Млъквай и го свържи както ти наредих — отсече човекът с буика.

— Няма забава без светлини и озвучаване, нали?

Двамата се заеха да внасят с ръчни колички тежките сандъци, като вадеха съдържанието и грижливо го подреждаха в друг ъгъл на огромното помещение. По-младият мъж огледа един от предметите.

— Добре си ги направил.

— Трябваше да бъдат колкото се може по-точни. Не обичам мърлявата работа.

— На мен ли го казваш?

Докато вдигаше един тежък сандък, Симънс внезапно направи гримаса и се хвана за ребрата. Човекът с буика го изгледа свирепо:

— Така ти се пада, задето си науми да удушиш Максуел, вместо просто да я застреляш. Не ти ли е хрумвало, че агентите от тайните служби често са въоръжени?

— Обичам жертвите да усетят присъствието ми. Просто така работя.

— Докато работиш за мен, ще се съобразяваш с моя стил. Имаш късмет, че куршумът само те одраска.

— Ако беше нещо сериозно, вероятно щеше да ме оставиш да умра.

— Не, аз съм състрадателен. Щях веднага да те застрелям.

За момент Симънс се втренчи в съучастника си.

— Бас държа, че щеше да го направиш.

— Не се и съмнявай.

— Е, нали прибрахме пистолета, това е най-важното.

Човекът с буика спря работата и го изгледа втренчено.

— Максуел те плаши, нали?

— Не се боя от мъже, камо ли от жена.

— Тя едва не те очисти. Всъщност беше чист късмет, че успя да избягаш.

— Следващия път няма да я изпусна.

— Имай грижата. Защото ако пак я изпуснеш, аз няма да изпусна теб.

47

На следващата сутрин групата се раздели. Джоун потегли към филаделфийската фирма „Добсън, Тайлър и Рийд“, където бе работил Бруно. Освен това трябваше да разпита политическите му сътрудници. Паркс също замина, макар да премълча, че ще докладва пред работната група във Вашингтон. Преди да се разделят, Мишел дръпна Джоун настрани.

— Ти си била в охраната на Ритър. Какво си спомняш за Скот?

— Не е много. Бях съвсем отскоро в групата. Не го познавах добре. А след убийството почти незабавно ни разхвърляха по други екипи.

— Незабавно? — Мишел я изгледа многозначително. — Ти ли помоли да те прехвърлят?

— Хубавите неща в тоя

живот рядко идват на тепсия. Трябва да ги преследваш. — Джоун се усмихна, като видя как Мишел неволно хвърли поглед към Кинг, който разговаряше с Паркс. — Виждам, че схващаш мисълта ми. Един съвет от мен, докато тичаш по следите заедно с Шон: той има страхотен нюх в детективската работа, но понякога става безразсъден. Следвай интуицията му, но и го дръж под око.

— Не се бой — каза Мишел и понечи да се обърне.

— И още нещо, Мишел. Бях напълно сериозна, когато намекнах, че онези хора, които търсим, не дават пет пари дали си жива или мъртва. Тъй че докато прикриваш Шон, не забравяй да пазиш и себе си. Не бих искала да те сполети нещо. Виждам, че на Шон му е приятно да се навърташ наоколо.

Мишел отново се завъртя към нея.

— Е, на някои хора им върви, нали?

След като потегли с колата, Джоун се обади в кабинета си.

— Трябват ми сведения за миналото и местонахождението на Робърт Скот, бивш агент от тайните служби и шеф на охраната на Клайд Ритър през 1996 година, а също така за човек на име Дъг Денби, който е ръководел предизборния щаб на Ритър. Спешно.

* * *

Кинг и Максуел потеглиха към Ричмънд, за да посетят Кейт Рамзи, която се бе завърнала във Вирджинския университет и се съгласи да ги приеме. Факултет „Публична администрация“ се намираше в умело реставрирана каменна сграда на Франклин Стрийт, в самия център на университетското градче. По улицата имаше още много подобни сгради — спомен за богатствата в една отминала епоха от живота на столицата на Вирджиния.

Кейт Рамзи ги посрещна в приемната и заедно тръгнаха към кабинет, препълнен с книги и периодични издания, плакати за разни протестни митинги и концерти. Не липсваше и разнообразна спортна екипировка, както се полага на една млада и атлетична аспирантка.

Гледайки безпорядъка, Кинг прошепна на Мишел, че навярно се чувства у дома си, за което бе възнаграден с лакът в ребрата.

Кейт Рамзи беше средна на ръст и имаше телосложение на лекоатлетка със стегнати, но изящни мускули. Четири чифта маратонки в ъгъла на кабинета потвърждаваха това предположение. Русата й коса бе стегната отзад на тила. Носеше стандартно колежанско облекло: избелели джинси, маратонки и риза с къси ръкави „Абъркромби и Фич“. Изглеждаше учудващо уравновесена за възрастта си, а докато сядаше срещу тях зад бюрото, изражението й бе спокойно и откровено.

— Добре, Торнтън вече ми се обади, тъй че спокойно можете да прескочите историята за документалния филм.

— И бездруго не бяхме особено убедителни — отвърна невъзмутимо Мишел. — А истината е много по-удобна, нали?

Кейт завъртя очи към Кинг, който я гледаше нервно. В края на краищата някога бе убил бащата на тази жена. Какво можеше да каже? Извинявайте?

— Възрастта не ви се е отразила зле — обърна се към него младата жена. — Изглежда, че годините са били милостиви към вас.