Част от секундата
Шрифт:
— Добре, но къде са тия милиони?
— Живее в голяма къща, кара хубава кола, води приятно, удобно съществуване — отвърна Паркс.
— Кинг спечели дело за клевета — каза директорът. — И получи солидно обезщетение. Лично аз не го упреквам, толкова помия изляха по негов адрес. А човекът не беше някакъв неудачник. Беше спечелил почти всички възможни награди в тайните служби. И на два пъти бе ранен при изпълнение на служебните задължения.
— Чудесно, бил е добър агент. Но добрите агенти понякога стават лоши. Колкото
Директорът се облегна назад. Вече не изглеждаше толкова самоуверен.
— А какво общо има всичко това с отвличането на Бруно? — попита агентът от ФБР. — Нали казвате, че са свързани?
— Е, ако почваме да задаваме такива въпроси — отвърна Паркс, — каква е връзката с моя човек, Хауард Дженингс?
— Хайде да не усложняваме нещата, може да няма никаква връзка — каза агентът от ФБР. — Може би имаме работа с три отделни случая: Ритър, Бруно и убийството на вашия свидетел от Програмата за защита на свидетели.
— Знам само едно, че Кинг и Максуел непрестанно изникват в центъра на събитията — заяви директорът. — Погледнете от този ъгъл: преди осем години Кинг се проваля или става предател и губим кандидат-президент. Сега Максуел се проваля с точно същия резултат.
— Не съвсем — изтъкна Паркс. — Ритър бе застрелян на място, а Бруно — отвлечен.
Директорът се приведе напред.
— Е, целта на тази набързо формирана група е да измислим как час по-скоро да се измъкнем от кашата и да се молим да не се стигне до грандиозен скандал. Вие, Паркс, вече сте вътре в играта, тъй че продължавайте в същия дух.
— Другата неизвестна величина е Джоун Дилинджър — каза Паркс. — Изобщо не мога да я разбера.
Директорът се усмихна.
— Не сте първият.
— Не, има и друго. Наскоро разговарях с нея и тя каза странни неща. Например, че е задължена на Шон Кинг. Не пожела да уточни за какво. Но положи големи усилия да ме убеди, че той е невинен.
— Е, нормално, били са колеги.
— Да, а може би и нещо повече. Плюс това и двамата са били в охраната на Клайд Ритър, нали? — попита Паркс, оставяйки въпроса да увисне във въздуха.
Дълбоки бръчки прорязваха челото на директора.
— Джоун Дилинджър беше сред най-добрите агенти, които сме имали някога.
— Да, а сега работи за голяма частна фирма. Разследва отвличането на Джон Бруно и ако го открие, бас държа, че ще получи баснословно възнаграждение. Открих, че е помолила Кинг да й помага в разследването, а не ми се вярва той да работи безплатно. — Паркс помълча, после добави: — Естествено, много е лесно да откриеш някого, ако вече знаеш къде е.
— И какво намеквате? — строго запита директорът. — Че двама бивши агенти от тайните служби са отвлекли кандидат-президент и сега искат да натрупат пари, като го открият?
— Да,
— И смятате, че Хауард Дженингс е бил убит от Кинг? — попита гневно директорът.
— Честно казано, не знам. Знам само, че балистичната експертиза посочи неговото оръжие, а той е бил наблизо и няма сериозно алиби.
— Доста глупаво за човек, който планира убийство.
— Или доста хитро, защото съдията и съдебните заседатели могат по същия начин да допуснат, че всичко е инсценировка.
— А мотивът му да убие Дженингс?
— Е, ако Кинг и Дилинджър са организирали отвличането на Бруно, а Дженингс случайно се е натъкнал на истината, това ми прилича на основателен мотив за убийство.
Няколко минути всички мълчаха. Накрая директорът наруши тишината с дълга въздишка.
— Добре, вече ги държим под око. Кинг, Максуел и Дилинджър… крайно невероятна тройка, ако се замисли човек. Продължавайте работата и ни дръжте в течение.
Паркс огледа всички около масата.
— Добре, но не очаквайте резултати от днес за утре. И не очаквайте само онова, което бихте желали.
— В момента — каза директорът — мисля, че просто чакаме бурята да се развихри. — Докато Паркс се обръщаше към вратата, директорът добави: — Шерифе, когато това стане, гледайте да се подслоните на завет.
В подземния паркинг Паркс видя една жена да се качва в колата си.
— Агент Максуел — каза той. Мишел спря до джипа. — Чух, че си взимате дългоочакван отпуск.
Тя го изгледа смаяно, после по лицето й се изписа разбиране.
— Имате ли нещо общо с това?
— Накъде тръгвате? Към Райтсбърг?
— Защо питате?
— Как е вратът?
— Добре. Скоро ще мога и да крещя. Но вие не отговорихте на въпроса. Имате ли нещо общо с това, че ме пуснаха?
— Може би, макар че се чувствам по-скоро пионка, отколкото пълноправен играч. Ако отивате към Райтсбърг, бих ви помолил да ме откарате.
— Защо?
— Вие сте умна. Мисля, че знаете отговора.
Докато се качваха в джипа, Паркс каза:
— Чух, че с Шон Кинг сте станали много добри приятели.
— Аз го харесвам и уважавам.
— Но заради него едва не загинахте.
— Вината едва ли е негова.
— Да, вероятно.
Тонът на Паркс накара Мишел да му хвърли яростен поглед, но той вече зяпаше през стъклото.
45
Джоун и Кинг бяха отседнали в един вашингтонски хотел, когато Джоун получи новината за убийството на Милдред Мартин. Тя веднага се свърза със стаята на Кинг да му съобщи.