Част от секундата
Шрифт:
Джоун го погледна втренчено.
— Добре, значи са интелигентни и начетени убийци. Но все пак си остават престъпници.
— Е, още веднъж благодаря за помощта. Не знам докъде ще стигнем, но поне разполагаме с повече, отколкото преди.
— Какво ще стане с Милдред? — попита Кинг.
Ренълдс сви рамене.
— За глупост не се полага арест, иначе би трябвало да приберем поне половината население. Ако не изровим нещо подсъдно, няма от какво да се бои. Но ако участваше в престъплението, сигурно щеше да се отърве от бутилката.
— А
Ренълдс се усмихна.
— Чух, че разследваш изчезването на Бруно по поръчение на близките. Чудесно. Знам, че няма да извършиш някоя глупост, а и вече откри нещо, което бяхме пропуснали, тъй че ако ти трябва помощ, само кажи.
— Колко странно, че го споменаваш. Тъкмо съм си подготвила списък.
Докато Джоун и Ренълдс водеха професионален разговор, Кинг гледаше как Милдред Мартин излиза от залата за разпити. Вече не беше същата. При първата среща му се стори словоохотлива, енергична и закачлива, а сега сякаш се готвеше да последва покойния си съпруг.
След като Ренълдс си тръгна, Кинг погледна Джоун.
— А сега накъде?
— Отиваме в погребалното бюро.
— Федералните вече са го претърсили милиметър по милиметър.
— Да, със същия успех както при Милдред Мартин. Освен това обичам погребалните бюра. Най-пикантните клюки за покойниците обикновено идват от техните приятели.
— Джоун, наистина си много цинична.
— И това е една от най-привлекателните ми черти. Признай го.
42
Полицаите откараха Милдред Мартин до дома й, после си тръгнаха. На съседния ъгъл в мрака се спотайваше черен автомобил с двама бдителни агенти от ФБР.
Старата жена влезе, залитайки, в къщата и заключи вратата. Отчаяно се нуждаеше от едно питие. Защо бе сторила всичко това? Нещата вървяха идеално, а тя обърка цялата работа, но после се поправи. Да, поправи се. Всичко беше наред. Тя посегна към джина и си наля пълна чаша със съвсем малко тоник.
Изпи половината чаша; нервите й започнаха да се отпускат. Щеше да се оправи, всичко беше наред. Всъщност какво можеха да й сторят онези от ФБР на нейната възраст? Не разполагаха с нищо; щеше да й се размине.
— Как си, Милдред?
Тя изпищя, изпусна чашата и притисна гръб към бюфета.
— Кой е?
Мъжът леко пристъпи напред, но остана в сянката.
— Твоят стар приятел.
Тя присви очи.
— Не те познавам.
— Естествено, че ме познаваш. Аз човекът, който ти помогна да убиеш съпруга си.
Тя вирна глава.
— Не съм убивала Бил.
— Е, Милдред, вместо теб го стори метанолът, който наля в тялото му. А ти се обади на Бруно точно както те бях помолил.
Тя се вгледа по-внимателно.
— Това… ти ли беше?
Той
— Оставих те да си отмъстиш на Бруно и да забогатееш от застраховката, като в същото време отървеш от страданията клетия си съпруг. Само за едно те помолих — да играеш по правилата. Нищо друго не исках, а ти ме разочарова.
— Не знам за какво говориш — избъбри тя с треперещ глас.
— Правилата, Милдред. Моите правила. А тези правила не предвиждаха повторно посещение на полицейския участък и още един разпит от ФБР.
— Виновни са онези хора, дето дойдоха да разпитват.
— Да, знам, Кинг и Дилинжър — каза любезно човекът. — Продължавай.
— Аз… аз просто си поговорих с тях. Казах каквото ти ми заръча. За Бруно, имам предвид. Точно каквото ми каза.
— Очевидно си била по-общителна, отколкото трябва. Хайде, Милдред, кажи ми всичко.
Жената се тресеше от страх.
— Успокой се — каза кротко човекът. — Налей си още едно питие.
Тя се подчини и изпразни чашата на един дъх.
— Аз… ние разговаряхме за уискито. Казах им, че Бил го харесваше. Само толкова, кълна се.
— И си сипала метанола в бутилката с уиски?
— Да, в специалното уиски на Бил. „Макалан“.
— Защо го направи, Милдред? Дадохме ти метанола. Ти трябваше просто да го инжектираш със спринцовка в маркуча за хранене. Просто и ефикасно. Трябваше само да изпълняваш инструкциите.
— Знам, но… Просто не можех да го направя така. Исках да изглежда, че му давам уиски както всеки друг път. Разбираш ли? Затова сипах метанола в бутилката и после го напоих.
— Добре, защо после не изля уискито в мивката? Защо не изхвърли шишето?
— Канех се, но ме беше страх, че някой ще види. Проклетите съседи са ужасно любопитни, може да ровят и из боклука ми. Реших, че ще е по-добре да оставя шишето където си беше. А после просто не исках да припаря до него. Аз… аз се чувствах виновна заради Бил.
Тя тихо заплака.
— Но ти спомена за него, а Кинг и Дилинджър сами се досетиха за останалото. Защо просто не им показа уискито от бюфета?
— То не беше „Макалан“. Казах на онзи младеж, че Бил пиеше само „Макалан“. Аз… уплаших се. Мислех, че ще заподозрат нещо, ако не им покажа бутилката.
— Несъмнено щяха да заподозрат. Божичко, колко усърдно си изпяла всичко на съвсем непознати хора.
— Той беше истински джентълмен — възрази Милдред.
— Не се съмнявам. Значи взеха бутилката, анализираха съдържанието и откриха, че е отровно. Какво каза на полицаите?
Сега Милдред изглеждаше доволна от себе си.
— Казах им, че у нас е дошла една жена, болногледачка, и съм я наела да се грижи за Бил. И че тя е сложила отровата в питието. Дори име им казах. — Милдред помълча и добави с театрален тон: — Елизабет Бордън. Схващаш ли? Лизи Бордън. — Тя се изкиска. — Хитро, нали?