Черен лед

Чайлд Линкълн

— Кучката умря ли?

— За съжаление — не. Повърна обаче всичко и оля леглото на мама. Посред нощ. Беше доста смешно.

Тя се изкикоти, като си спомни.

Спряха. Склонът пред тях се издигаше по-стръмно. Тук постоянният вятър бе образувал дебела кора върху снега.

— Да махнем снегоходките — рече Макфарлън.

Въпреки минусовите температури се чувстваше свръхразгорещен и дръпна ципа на якето си.

— Ще се насочим към седлото между двата върха — рече той, прикрепи „котки“ към обувките си и тръгна отново. — А какви

бяха размазаните на пътя животинки?

— Повечето — херпи.

— Херпи ли?

— Херпетологични екземпляри. Земноводни и влечуги.

— Защо?

Рейчъл се усмихна.

— Защото са интересни. Сухи, плоски, лесно се сортират и съхраняват. Имах няколко доста редки екземпляра.

— Обзалагам се, че майка ти много ги е харесвала.

— Тя не знаеше за тях.

Потънаха в мълчание, дишаха тежко, а подире си оставяха виеща се в леда следа. След няколко минути стигнаха седловината и Макфарлън спря за нова почивка.

— За трите седмици на онзи проклет кораб съм излязъл от форма — рече задъхано той.

— Снощи се представи добре, господине.

Усмивка понечи да се появи върху лицето й. Но тя изведнъж се изчерви и се извърна.

Той не отговори. Рейчъл бе добра партньорка и той чувстваше, че сега можеше да й се довери, въпреки двуличието. Но онова, което се бе случило предишната вечер, бе неочаквано усложнение. А последното нещо, което би желал сега, бяха усложненията.

Починаха няколко минути, пийнаха вода от манерката. Далеч на запад Макфарлън виждаше тъмната ивица, която се бе спуснала на хоризонта: предвестница на бурята.

— Ти си по-различна от останалия екип на Глин — рече той. — Защо?

— Аз наистина съм по-различна. Това не е случайно. Всички в ЕИР са свръхпредпазливи, включително и Глин. Той се нуждаеше от някого, който да поема рискове. А в случай, че не си забелязал, съм и много умна.

— Това го забелязах — отвърна Макфарлън, извади блокче шоколад и й го подаде.

Задъвкаха мълчаливо. След това Макфарлън напъха празните опаковки в раницата си и я метна на рамо, хвърли одобрителен поглед на склона над тях.

— Оттук изглежда малко рисковано. Аз ще изкача…

Но Рейчъл вече бе започнала да се катери по ледения глетчер пред тях. Той се издигаше до основата на скалата — ставаше по-синкав, по-леден и по-стръмен.

— Карай по-бавно — извика той, като погледна към склона. Гледката над скалистите острови на архипелага Хорн бе грандиозна. Далеч, чак към хоризонта, можеше да види върховете на планините в Огнена земя. Въпреки размерите си „Ролвааг“ изглеждаше в черната вода на залива като детска играчка за вана. Разрушителят едва се виждаше, по-голямата част от корпуса му бе скрита зад скалист остров. На самия хоризонт можеше да се забележи фронта на бурята, който бе захапал кристално ясното небе.

Като погледна пак нагоре, се обезпокои от бързото темпо, с което Рейчъл се изкачваше.

— По-бавно! — извика той, този път по-настойчиво.

— Охлюв! —

долетя подигравателният й отговор.

Веднага след това покрай него изтрополя камък, последван от друг, по-голям, който премина на сантиметри покрай ухото му. Малка част от стръмния склон се откъсна с усилващ се рев изпод краката на Рейчъл и оголи тъмен белег под снега. Тя се строполи тежко по корем, краката й увиснаха в празното пространство. От гърдите й се изтръгна вик на уплаха — гърчеше тяло, дращеше да намери опора.

— Дръж се! — извика Макфарлън и запълзя нагоре.

За броени мигове стигна до широка козирка, която бе точно под нея. Приближи още, вече по-внимателно, избираше грижливо къде да стъпи върху твърдата повърхност. Пресегна се и улови ръката й под лакътя.

— Хванах те — рече задъхан. — Пускай се.

— Не мога — рече тя през зъби.

— Всичко е наред — повтори тихо той. — Държа те.

Тя изстена тихо, след това се пусна. Той усети тежестта й, извъртя се и насочи краката й към широката козирка под себе си. Тя се приземи тежко и падна разтреперена на колене.

— О, Господи — прошепна с треперещ глас, — почти бях паднала.

Прегърна го през рамо.

— Всичко е наред — повтори той. — Щеше да паднеш от метър и петдесет височина и то върху сняг.

— Наистина ли? — рече тя, погледна надолу и направи кисела гримаса. — Имах усещането, че цялата планина се срива в лавина. Тъкмо щях да кажа, че ми спаси живота, но комай не е така. Благодаря все пак.

Тя вдигна глава към него, целуна го бързешком по устните. Спря се за миг, после пак го целуна, този път по-бавно. След това, като усети съпротивата му, се отдръпна назад и се вгледа внимателно в него с тъмните си очи. Известно време се гледаха мълчаливо, а целият свят се разпростираше на триста метра под тях.

— Ти все още ми нямаш доверие, така ли, Сам?

— Вярвам ти.

Тя отново се притисна към него, сключила вежди в изражение на вцепенение и ужас.

— Тогава какво има? Да не би да има някоя друга? Нашата храбра капитанка, например? Дори Ели изглежда…

Гласът й секна изведнъж, тя сведе поглед и прегърна коленете си.

В съзнанието на Макфарлън се рояха половин дузина отговори, ала всеки от тях изглеждаше или лекомислен, или покровителствен. Като най-добър отговор той избра просто да нарами отново раницата, да поклати глава и да се усмихне глуповато.

— На около седем-осем метра нагоре по склона има хубаво място за вземане на проби — рече след малко.

Рейчъл все още стоеше с поглед в земята.

— Иди и си вземи пробата. Смятам да те изчакам тук.

Беше въпрос на няколко минути да стигне до мястото, да откърти половин дузина парчета тъмен базалт от лицето на скалата и да се върне при Рейчъл. Тя се изправи при приближаването му и заедно поеха мълчаливо надолу, към седлото.

— Дай да си поемем дъх — рече Макфарлън най-сетне възможно най-небрежно.