Черен лед
Шрифт:
Пое дълбоко дъх и изви бинокъла от кораба към острова отвъд него. Фокусира го върху бараката с екипировката и пътя, който водеше към вътрешността, към мината. Имаше голям белег върху склона на един хълм, където до приличащи на вирове изпомпана вода работеха тежки машини. Но и тук имаше измама. Нямаше хидравлични струйници, нито отмиващи потоци, характерни за откритите мини. Ако се изключат вировете, то операцията бе съвсем „чиста“. Всъщност — прекалено чиста. Бе израсъл край минно селище на север и знаеше как изглеждат подобни места.
Дълбоко в сърцето си команданте знаеше,
Почуди се дали цялата тази работа нямаше нещо общо с легендите за острова, със старите митове на яганите. Бегло си спомни борачото 24 Джон Пъпъп да бръщолеви за някаква легенда една вечер в бара.
24
Пияница. (исп.) — Б.пр.
Опита се да си спомни каква бе тя: нещо за разгневения бог и за сина му, който убил брат си. Само да пипне Пъпъп, така ще направи, че последното нещо, което онзи ще стори на този свят, ще е да му разкаже всичко, което знае.
Чу приближаващи стъпки, до него се приближи вахтеният офицер.
— Команданте — обърна се той и козирува. — От машината докладваха пълна готовност.
— Много добре. Поемете по курс нула-девет-нула. И моля изпратете тук господин Тимер.
Офицерът козирува отново, обърна се и напусна открития мостик. Валенар се намръщи, докато го гледаше как се спуска по металната стълба. Беше получил нови заповеди; както винаги те се свеждаха до безцелно патрулиране из пустите води.
Бръкна със здравата си ръка в джоба на куртката и извади парчето скала, което бе получил ведно с писмото. Беше малко по-голямо от сушена слива. Ала въпреки това бе убеден, че в него се съдържаше тайната на онова, което американците правеха. Бяха узнали нещо от машината на изследователя и от торбата с камъни. Нещо достатъчно важно, за да вложат огромни пари и да докарат на това отдалечено и опасно място толкова техника.
Валенар стисна здраво камъчето. Трябваше да узнае онова, което знаеха американците. Щом онзи слабоумен геолог от университета не можеше да му помогне, той щеше да намери някой друг, който да го стори. Знаеше, че Австралия разполага с едни от най-добрите геолози в света. Там ще изпрати камъчето — с експресна поща. Те ще разкрият тайната му. Тогава ще научи какво търсят. И как да реагира.
— Сър!
Гласът на Тимер прекъсна мислите му.
Валенар погледна стройната фигура на застаналия мирно офицер; взря се в сините му очи и изрусялата от слънцето коса, в безупречно чистата му униформа. Командирът на свързочната бойна част Тимер изпъкваше дори всред екипажа, който бе съвършено обучен на мигновено, инстинктивно подчинение. Майка му бе дошла от Германия през 1945-а година; красива жена, културна, чувствена.
— Свободно — рече Валенар с омекнал тон.
Тимер се отпусна едва забележимо.
Валенар скръсти ръце на гърба си и се вгледа в ясното небе.
— Поемаме на изток — рече той, — но ще се върнем тук утре. Очаква се лошо време.
— Тъй вярно, сър.
Тимер продължаваше да гледа право пред себе си.
— Тогава ще имам една задача за теб. Тя ще е свързана с известен риск.
— Очаквам я с нетърпение, сър.
Команданте Валенар се усмихна.
— Знаех си, че ще е така — рече той и в тона му прозвуча едва доловима нотка на гордост.
40.
„Ролвааг“
14:50
Макфарлън спря пред външните врати на лазарета на „Ролвааг“. Винаги бе изпитвал болезнен страх от лекарски кабинети и болници — от всяко място, напомнящо за тленността. Чакалнята на „Ролвааг“ бе лишена дори от фалшивото усещане за спокойствие, което подобни места обикновено се опитват да внушат. Тук липсваха списанията с подгънати ъгълчета и овехтелите репродукции на Норман Рокуел по стените. Единствената украса бе голям училищен, цветен плакат, чийто предмет бяха различните кожни болести. Мястото миришеше толкова силно на медицински спирт и на йод, че Макфарлън бе убеден, че старият доктор ги използваше за почистване на мокета.
Поколеба се за миг, чувстваше се малко глуповато. „Тази поръчка може да почака“, помисли си той. Ала все пак пое дълбоко дъх и в следващия миг прекоси стаята и се озова в дълъг коридор. Спря пред последната врата и потропа върху касата й.
Вътре бяха капитан Бритън и докторът: обсъждаха тихо нещо, надвесени над схемата, която бе разтворена върху масата помежду им. Брамбъл се облегна назад на стола си и небрежно затвори папката.
— А, доктор Макфарлън.
В тона му не се съдържаше никаква изненада. Взря се в очакване с немигащи очи в Макфарлън.
„Това може да почака“, помисли си отново той. Но вече бе твърде късно; и двамата го гледаха в очакване.
— Вещите на Масънкей — рече той. — Онези неща, които бяха намерени с трупа. Сега, след като сте приключили с тестовете, могат ли да бъдат освободени?
Брамбъл продължи да го гледа. Това не бе човешки, състрадателен поглед, а поглед, продиктуван от клиничния интерес.
— Сред тях няма нищо ценно — отвърна докторът.
Макфарлън се облегна на касата на вратата и зачака, не искаше да разкрива нищо пред бдителния поглед. Най-сетне докторът въздъхна.
— След като са фотографирани, не виждам причини да ги държа. Какво точно ви интересува?
— Само ми кажете когато са готови, става ли?
Макфарлън се оттласна от рамката на вратата, кимна на Бритън и се обърна кръгом — към чакалнята. Дръпна вратата, но чу забързани стъпки подире си.
— Доктор Макфарлън? — Беше капитан Бритън. — Ще се изкача горе с вас.
— Не исках да ви развалям раздумката — каза Макфарлън, докато завиваха по коридора.
— И без това трябва да се връщам горе, на мостика. Очаквам нови данни за приближаващата буря.