Черен лед

Чайлд Линкълн

Обърна го по гръб, за да види лицето му. Беше бял, не беше местисото, за когото команданте го бе предупредил да внимава. Бързо потупа джобовете му, намери преносимата радиостанция и малък полуавтоматичен пистолет. Мушна ги в джобовете си, след това скри трупа в близката пряспа, засипа го със сняг и го заравни. Избърса ножа си в снега и внимателно зарина окървавената топка сняг. Това, че бе видял само един охранител, не означаваше, че нямаше и друг.

Заобиколи бараката изотзад и като се придържаше извън светлината, запълзя по ръба на разчистения терен, следвайки пътя на охранителя.

Беше прелюбопитно: тук нямаше нищо друго, освен сняг. Пристъпи отново напред, но земята изведнъж поддаде под едната му снегоходка и той се изкатери изненадан назад. Отпусна се на четири крака и внимателно изследва мястото: усети нещо странно под тънката снежна покривка. Не беше земя, не беше и пукнатина; беше кухина в земята, покрита с някаква материя, опъната здраво с метални разпорки.

Тимер предпазливо се върна обратно до сянката на бараката. Преди да продължи с проучването си трябваше да се увери, че вътре не го очакваха някакви изненади. Пропълзя с изваден нож към предната й стена, открехна леко вратата и надникна вътре. Беше празна. Мушна се вътре и затвори вратата зад себе си. Извади малко фенерче и се огледа наоколо. Лъчът освети само бъчонки, пълни с гвоздеи.

Защо ще слагат охрана пред безполезна, празна барака?

След това забеляза нещо. Бързо угаси фенерчето. Слаба светлинка идеше изпод ръба на стоманена плоча под една от бъчонките.

Тимер я премести и пред него се откри входен люк от стегнат в колани метал. Клекна до него и се заслуша напрегнато. След това хвана люка и го повдигна внимателно.

След часовете на изчакване и наблюдаване в зимната нощ, флуоресцентната светлина, която нахлу отдолу, бе заслепяваща. Затвори отново капака и клекна замислен в мрака. След това събу снегоходките си, скри ги в далечния ъгъл на бараката, отвори отново люка и изчака малко, за да свикнат очите му. После се спусна по стълбата с нож в ръка.

Десетина метра по-надолу слезе от стълбата и се озова в тунела. Спря. Тук, долу, бе по-топло, но отпървом Тимер дори не забеляза това: чувстваше се открит и уязвим под ослепителната светлина. Тръгна приведен ниско бързо по тунела. Доколкото можеше да прецени, това изобщо не приличаше на златна мина. Всъщност изобщо не беше мина.

Стигна до разклонение и се спря да се огледа. Нямаше никого: никакъв звук, никакво движение. Облиза устни и се запита какво да предприеме по-нататък.

Изведнъж се сепна. По-нататък тунелът се разширяваше. Беше открит отгоре и в разширението имаше нещо много голямо. Пропълзя до ръба на откритото пространство и освети с фенерчето наоколо. Гигантска платформа.

Той я приближи предпазливо, като пълзеше покрай стената. Беше огромен, стоманен, безбордови трейлер, дълъг може би повече от трийсет и три метра. Под него бяха окачени големи гуми: стотици на брой върху блестящи титанови оси. Погледът му бавно се заиздига нагоре. Върху платформата бе поставена сложна пирамида от дървени и стоманени греди. А върху нея лежеше нещо — Тимер никога не бе виждал и не си бе представял подобен предмет. Нещо огромно и червено. Нещо, което блещукаше с невъобразима дълбочина на изкуственото осветление в тунела.

Огледа

се отново, след това приближи към платформата. Стъпи с единия крак върху най-близката гума и се надигна, за да се изкачи върху платформата. Задъха се тежко. Бързо прегряваше в тежкия си маскировъчен костюм, но пренебрегна това неудобство. Над главата му бе опънато голямо покривало под откритото небе: върху него бе стъпил преди. Ала не това го интересуваше. Не можеше да откъсне очи от нещото, което лежеше върху огромната си шейна.

Много внимателно се закатери към него по дървените подпори. Нямаше никакво съмнение: това, точно това бе нещото, за което бяха дошли американците. Но какво бе то?

Нямаше време за губене; нямаше време дори да търси дребния местисо. Команданте Валенар би искал да узнае веднага. Ала въпреки това Тимер се поколеба, пазейки равновесие върху дървената шейна.

Нещото бе неземно красиво. Сякаш нямаше изобщо повърхност; сякаш можеше да протегне ръка и да бръкне направо в рубинените му глъбини. Като се вгледа по-внимателно, му се стори, че вижда някакви неуловими форми вътре в него, които се движеха и се променяха, проблясваха на светлината. Сякаш усети хладината, която излъчваше и която охлаждаше прегрятото му лице. Това бе най-красивото, най-неземното нещо, което някога бе виждал.

Без да откъсва очи от него, Тимер мушна ножа в джоба си, свали ръкавицата, протегна ръката си напред — бавно, почти благоговейно — към разкошната бляскава повърхност.

43.

Исла Десоласион

23:15

Сам Макфарлън се стресна и се събуди с разтуптяно сърце. Щеше да го помисли за кошмар, ако звукът на експлозията още не отекваше над острова. Скочи на крака, столът падна на пода зад него. Установи с периферното си зрение, че Глин също бе на крака и се ослушваше. Когато погледите им се срещнаха, осветлението в бараката изгасна. Последва миг на тъмнина като в рог, след което светна аварийната лампичка над вратата и окъпа помещението в бледооранжева светлина.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Макфарлън.

Гласът му се удави от шумен порив на вятъра: прозорецът бе избит и снежната вихрушка сега се виеше в бараката, примесена с дървени трески и парченца стъкло.

Глин отиде до прозореца и се взря в мрака на бурята. След това погледна към Гарса. Той също бе на крака.

— Кой бе на пост?

— Хил.

Глин вдигна радиостанцията си.

— Хил. Тук е Глин. Обади се. — Отдръпна пръста си от бутона за предаване и се заслуша. — Хил! — извика отново. След това смени честотата. — Преден пост? Томпсън?

Отговори му глас, заглушаван от силното съскане на статичното електричество.

Свали радиостанцията.

— Радиото е аут, не мога да чуя нищо. — Обърна се към Гарса, който навличаше полярния си костюм. — Къде отиваш?

— До бараката на електрозахранването.

— Не. Ще идем заедно.

Тонът на Глин бе станал по-остър, по военному.

— Слушам, сър — отвърна отривисто Гарса.

Навън се чу тропот и Амира пристигна от комуникационната барака с покрити от снега рамене.