Изпепелена

Каст Кристин

Да си тръгне от него бе едно от най-трудните неща, които е правила в живота си.

Тогава защо го направи?

– Защото гой отново е добре - каза си тя на глас, после бързо затвори уста и се огледа виновно.

За щастие нямаше никого наблизо. За всеки случай гя продължи да си държи устата затворена и тръгна към общежитията.

Добре, Репхайм беше излекуван. И какво от това'? Да не би да си е мислела, че завинаги ще е ранен?

Не! Не искам Оа е ранен! Мисълта дойде в главата й сама. Но не беше само това,

че вече е добре. По-скоро бе това, че Мракът го е излекувал. И го е направил да изглежда...

Стиви Рей прогони тази мисъл, защото не искаше да сги га дотам. Не искаше да признае, дори наум пред себе си, как й изглеждаше Репхайм, като го видя облян от лунна светлина, могъщ и възстановен.

Нервно започна да върти една руса къдрица. В крайна сметка нали бяха Обвързани. Нормално е да й изглежда добре.

Защо Афродита не й въздействаше така?

Ами явно просто не съм обратна!
– промърмори тя и отново притисна устата си с ръка, защото мисълта й се изплъзна, без да иска. ^

Стиви Рей хареса начина, по който изглеждаше Репхайм. Беше силен, красив и само за миг тя видя красотата зад маската на звяра. Беше величествен. Беше неин.

Тя изведнъж спря. Всичко това е само заради скапания черен бик! Заради него трябва да е. Преди да се материализира напълно, той каза на Стиви Рей:

Мога да прогоня напълно Мрака. Но ако го направя, ще ми дължиш отплата. Искам от теб да си завинаги обвързана с човечността в това създание там, което ме призова да спася.

Стиви Рей беше отвърнала без никакво колебание:

– Да, ще платя цената.

П явно скапаният бик е напълнил главата й с някакви любовни гадости, затова сега й се случва всичко това.

Но дали бе така наистина? Стиви Рей продължаваше да върти кичура си и да размишлява. Не, нещата между нея и Репхайм бяха започнали да се променят още преди това. Случи се, когато гой се изправи лице в лице с Мрака и пожела да изплати нейния дълг.

Репхайм каза, че тя му принадлежи.

Тази нощ тя осъзна, че е бил прав и тази мисъл я уплаши повече от самия Мрак.

– Е, всички ли сме тук?

Да - каза Далас, а останалите кимнаха.

Онези гадняри са убили хора в Трибюн Лофтс, така ли?
– попита Крамиша.

– Да - отвърна Стиви Рей.
– Така мисля.

– Гадно. Много гадно.

Не можем да ги оставим да убиват хора просто така заяви Далас.
– Та те даже не са бездомници.

Стиви Рей си пое дълбоко дъх:

– Далас, колко пъти да ти казвам, че няма никакво значение дали човекът е бездомен или не. Хората просто не трябва да се убиват.

Извинявам се - каза той.
– Знам, че си права, но понякога имам спомени от преди и това ме обърква.

Преди... Думата някак отекна около тях. Стиви Рей отлично знаеше какво имаше предвид той - преди човечността й да бъде спасена от саможертвата на Афродита и да имат възможност да изберат доброто или злото. Тя много добре си спомняше за преди. Но колкото повече дни минаваха и я отдалечаваха от миналото, ставаше все по-лесно и по-лесно да го изхвърли от ума си. Загледа се в Далас и се зачуди дали при него е различно. При него и при останалите, които още не бяха минали през Промяната. Далас често имаше такива подхлъзвания като това отпреди малко.

– Стиви Рей, добре ли си?
– попита Далас, понеже очевидно му бе станало неудобно от нейната вглъбеност.

– Да, добре съм. Просто се замислих нещо. Така, ето какво ще направим. Аз ще вляза долу в тунелите на депото, нашите тунели, и ще дам на хлапетата последен шанс за избор. Ако се съгласят, ще могат да останат и ще се върнат тук, за да започнат училище от понеделник. Ако не се съгласят, ще трябва да напуснат и да си намерят друго място, понеже ние си вземаме тунелите обратно и те няма да са вече добре дошли там.

Крамиша се засмя доволно:

Ще се върнем пак в тунелите!

– Да - отвърна Стиви Рей и по радостните реакции на останалите разбра, че е взела правилното решение. Не съм говорила още с Ленобия за това, но не мисля, че би било някакъв проблем. Можем да идваме всеки ден дотук. Нужно ни е да сме под земята и макар наистина да харесвам това училише, вече не го чувствам като свой дом. За разлика от тунелите.

– С теб съм, момиче - каза Далас. Но трябва да се разберем нещо още сега. Няма да ходиш при онези хлапета сама. И аз ще дойда с теб.

– И аз - каза Крамиша.
– Не ме интересува какво си разказала на останалите, но знам, че те стоят зад това, че ти едва не изгоря на покрива.

– Да, всички се досетихме - каза Джони Бий.
– Вече няма да оставим нашата Висша Жрица да се изправя сама срещу тях.

– Независимо колко е силна и как може да използва елемента си, за да им нарита задниците - добави Далас.

– Няма да ходя сама. Точно за това ви извиках. Ние заедно ще отидем да си върнем тунелите и ако се налага някакви задници да бъдат наритани, ще го направим. Така че, Джони Бий, искам да караш хамъра. Тя му подхвърли ключовете. Момчето се усмихна доволно и ги хвана.
– Вземи Ант, Шанън Комптън, Монтоя, Елиът, Софи, Жерарти и Венера. Аз ще взема Далас и Крамиша в колата на Зоуи. Карай след мен, ще спрем на долния паркинг до депото.

– Звучи добре, но как ще успеем да ги намерим? Знаете, че тези тунели долу са като мравуняк — каза Ант.

– И аз си помислих за това каза Крамиша.
– И имам идея, ако не възразявате да я споделя.

– Хей, това е една от причините да ви повикам всички. За да си помогнем - каза Стиви Рей.

– Ето каква е идеята ми. Тези преди едва не те убиха, нали?

Понеже й стана ясно, че няма защо да крие това от своите новаци, Стиви Рей кимна.

– Мисля си, че щом са се опитали да се отърват от теб, но неуспешно, биха пробвали и втори път, нали така?