Изпепелена
Шрифт:
– О, Боже!
– възкликна Стиви Рей.
– Ти си се Променил!
И то по много начини!
– Далас, трябва да ме чуеш. Помниш ли Мрака? Видях го да се просмуква в теб. Моля те, опитай се да помислиш. Не позволявай да те превземе.
Да ме превземе? Мен? Как може да казваш това, докато стоиш до подобно същество? По дяволите, повече не смятам да слушам лъжите ти. И ще се постарая никой повече да не ти вярва.
Той изсъска последните си думи, изпълнени с омраза и гняв.
После се изправи и потърси отново жиците, от които
– Земя, затвори този изход, моля те.
– Не!
– изкрещя Дал ас.
Репхайм видя как той се опита да сграбчи жицата и да я насочи към тях, но в този момент земята пред вратата се срути и затвори изхода, спасявайки ги от гнева на Мрака.
– Можеш ли да вървиш? попита Стиви Рей.
– Да, не съм толкова зле. Или поне вече не. Земята ми помогна да се оправя.
Той сведе поглед към нея. Тя стоеше, обгърната от ръцете му, малка, но горда и могъща.
– Добре тогава. Да се измъкваме оттук - каза тя и се забърза по коридора.
– Има друг изход от кухнята. Той ще е вън за нула време, така че трябва да сме си тръгнали дотогава.
– Защо просто не затвори и другия изход?
Тя го погледна видимо подразнена:
Какво, и да го убия? О, не. Той не е толкова лош, Репхайм. Просто откачи, защото Мракът обърка мислите му, а и защото разбра за нас.
За нас...
Репхайм искаше да остане така и да се наслаждава на думата, която ги свързваше, но нямаше как. Не разполагаха с достатъчно време за такива неща.
– Не, Стиви Рей. Мракът не просто обърка мислите му. Далас избра неговата страна.
Той очакваше, че тя ще спори, но не стана така.
– Да, чух го какво каза отвърна тя и наведе тъжно глава.
Изкачиха се тихо по стълбата и тъкмо минаваха през мазето, когато дочуха някакъв звук през открехнатата врата. Тъкмо си помисли, че му звучи познато, когато Стиви Рей ахна:
– Той взе колата!
Тя изтича навън, а Репхайм я следваше по петите.
– Отврат! Какво ще правим сега?
– извика Стиви Рей.
Репхайм погледна хоризонта, на който мракът вече отстъпваше място на зората.
– Трябва да се върнеш в тунелите.
– Не мога, Ленобия и останалите ще са тук много скоро, като видят, че не съм се прибрала до изгрев слънце.
– Аз ще си тръгна - каза той. Ще се върна в музея. Тогава ти ще можеш да останеш в тунелите и приятелите ти да те намерят. Ще бъдеш в безопасност.
– Ами ако Далас иде право в Дома на нощта? Ще им разкаже за нас.
Репхайм се поколеба само за миг.
– Тогава направи каквото трябва. Знаеш къде ще бъда.
Той се обърна и се накани да си тръгне.
– Вземи ме с теб.
Думите й го накараха да замръзне. Не се обърна към нея.
– Много скоро слънцето ще изгрее.
Нали си излекуван вече?
– Да.
И си достатъчно силен, за да летиш и да ме носиш?
– Да.
– Тогава ме вземи с теб в музея. Надявам се, че там има мазе.
– Ами приятелите ти, останалите новаци?
– Ще се обадя на Крамиша и ще й кажа, че Далас си е загубил ума, че съм в безопасност, но не в тунелите, и че ще й обясня всичко утре.
_ Когато разберат за мен, ще изглежда, сякаш си избрала мен пред тях.
– Това, което избирам, е малко време да помисля как да
се оправя с гадостта, която Далас смята да ми сервира.
– След миг продължи с по-мек тон.
– Освен ако не искаш да идвам с теб. Можеш да си тръгнеш и да не ти се налага да се разправяш с това, което предстои. ^
– Аз твой консорт ли съм или не?
– попита Репхайм, преди да може да се спре.
– Да, ти си мой консорт.
Не осъзнаваше, че е притаил дъх, докато не изпусна силна въздишка на облекчение. После разтвори ръце и ги протегна към нея.
– Тогава би трябвало да дойдеш с мен. Ще се погрижа да си необезпокоявана, докато е ден.
– Благодаря ти - отвърна тя и се намести в ръцете му.
Той я притисна здраво към себе си и полетя в утринното
небе.
Стиви Рей беше права. В имението имаше мазе. Беше с каменни стени и пръстен под, но изглеждаше неочаквано удобно и сухо. С въздишка на облекчение тя се настани на пода, облегна се на каменната стена и извади телефона си. Репхайм остана там, не особено сигурен какво да прави, докато тя се обаждаше на Крамиша.
Далас се побърка... сигурно заради електричеството Му се е размътил мозъкът...изрита ме от колата на Зи по пътя към Дома на нощта... не, добре съм... сигурно ще се върна утре вечер.
Репхайм се чувстваше като натрапник, затова излезе и я остави да поговори с приятелката си насаме. Върна се на мястото, където бе направил импровизираното си гнездо, и закрачи нервно.
Беше уморен. Въпреки че вече бе напълно излекуван, надбягването с изгрева и носенето на Стиви Рей изчерпаха силите му. Би трябвало да си легне и да поспи, докато не се стъмни. Стиви Рей не би напуснала мазето преди залез.
Тя не би могла да го направи.
През деня е твърде уязвима. Това важи и за останалите червени, така че Далас няма да е заплаха за нея дотогава. Но ако някой човек й налети?
Бавно, той събра одеяла и картонени опаковки, които беше натрупал, и започна да ги носи до мазето. Когато направи последния си тур, навън бе съвсем светло. Стиви Рей беше приключила с телефонния си разговор и се бе свила в ъгъла. Той я зави с одеяло и се настани до нея. Не толкова близо, че да се докосват, но не и толкова далече, така че първото нещо, което види, като се събуди, да е той. Застана между нея и вратата. Ако някой се опита да влезе, трябваше да преодолее първо него, преди да стигне до нея.