Изпепелена
Шрифт:
Нали ще ме повикате веднага, ако със Старк нещо се промени?
– попита Афродита, преди той да затвори вратата.
– Да - отвърна воинът с неочаквано нежен глас и ги остави сами.
Мислиш ли, че устата ми може да ми докара неприятности?
– попита тя Дарий.
– Естествено — отвърна той и вдигна вежди.
– Виж какво, не се шегувам — намръщи му се тя.
– Нито пък аз.
– Но защо? Защото казвам, каквото мисля ли?
– Не, красавице моя. Защото използваш думите си като кинжали, а острите кинжали често създават проблеми.
Тя изсумтя недоволно и седна на огромното
– Ако думите ми са като кинжали, защо, по дяволите, ме харесваш?
Дарий седна зад нея и хвана ръката й:
– Забрави ли, че кинжалът е любимото ми оръжие?
Афродита го погледна в очите и се почувства уязвима,
въпреки нежния му тон.
– Сериозно питам. Аз съм кучка. Не би трябвало да ме харесваш. Не мисля, че повечето хора ме харесват.
– Тези, които те познават, те харесват. Поне истинската ти същност. А това, което аз изпитвам към теб, е много отвъд харесването. Обичам те, Афродита. Обичам силата ти, чувството ти за хумор, загрижеността, която показваш към приятелите си. Обичам и това, което е пречупено в теб и едва сега започва да се излекува.
Афродита примига, за да спре сълзите си, но не отмести поглед от него.
– Всичко това ме прави все пак ужасна кучка.
– Всичко това те прави каквато си. Той вдигна ръката й към устните си и я целуна нежно.
– Също така те прави достатъчно силна, за да откриеш как да помогнеш на Старк.
– Но аз не знам как да му помогна!
– Ти използва дарбата си, за да установиш отсъствието на Зоуи, както и на Калона. Не можеш ли да използваш същото нещо, за да усетиш какво става и със Старк?
– Всичко, което направих за тях, беше да проверя дали душите им са в телата си. Ние вече сме наясно, че Старк също не е там.
– Значи не е нужно да го докосваш, както направи с тях.
– Да ги последвам по същия път, така ли? въздъхна Афродита.
– Поне опитай.
Тя вдигна поглед към него и стисна ръката му силно.
– Наистина ли мислиш, че ще успея?
Вярвам, че има много малко неща, които не би успяла да направиш, щом веднъж си си наумила.
Афродита кимна, стисна ръката му отново и стана. Събу кожените си ботуши и се върна обратно на леглото.
– Нали ще ме защитаваш, докато ме няма?
– попита тя своя воин.
– Винаги - отвърна Дарий.
Той застана отстрани на леглото, напомняйки за начина, по който Сеорас стоеше до трона на своята кралица. Извличайки сила от увереността, че сърцето и тялото й винаги ще са на сигурно място с Дарий, тя затвори очи и се застави да се отпусне. После си пое три пъти дълбоко дъх и концентрира мислите си върху богинята.
Никс, аз съм, Афродита. Твоята Пророчица. За малко да добави „или поне така ме наричат всички“, но се спря. Като си пое отново дълбоко дъх, продължи: Моля за твоята помощ. Вече знаеш, че не съм достатъчно наясно с пророческите истории, така че няма да те изненада да чуеш, че не знам как да използвам дарбата си, за да помогна на Старк. Но той се нуждае от помощта ми. Искам да кажа, момчето лежи разрязано в единия свят, а душата му странства в другия, опитвайки се да използва поезия и древни вярвания, за да помогне на Зоуи. Да си остане само между нас, но понякога ми се струва, че той е повече мускулест и красив, отколкотоумен. Определено има нужда от помощ. Така че, Никс, моля те, покажи ми как да му помогна.
Отдай ми се, дъще.
Гласът на Никс прозвуча в ума на Афродита като трепета на ефирни, копринени завеси, прозрачни, безплътни и невъобразимо красиви.
Да! Отговорът на Афродита дойде незабавно. Тя отвори сърцето, душата и съзнанието си за своята богиня.
И изведнъж усети полъха от гласа на Никс.
Сега ще съзреш владенията ми.
Душата на Афродита се понесе към Отвъдното. Беше неописуемо красиво, в безкрайни вариации на зелено, ярки цветя, които се люлееха на въображаема музика, проблясващи езера. Афродита мярна диви коне с периферното си зрение, както и полет на паун. Навсякъде в тези владения душите блещукаха, танцуваха, смееха се и се обичаха.
Тук ли идват душите на мъртвите?
– попита тя с благоговение.
Понякога.
Как така понякога? Искаш да кажеш, ако сме били добри?
Афродита имаше неприятното усещане, че ако добротата е критерият за попадане на това място, то тя никога няма да го покрие.
Смехът на Никс беше като магия.
Аз съм твоя богиня, дъще. Не съдник. Доброто е разностранен идеал. Ето виж едно лице на доброто.
Афродита забави ход и се озова в удивително красива гора. Тя примига от изненада, като осъзна колко й напомня на гората около замъка на Сгиат. Влезе навътре и седна на килим от мъх, точно под балдахин от клони.
– Чуй ме, Зоуи. Можеш да го направиш!
Гласът на Хийт принуди Афродита да се огледа и да потърси Зоуи. Тя беше толкова бледа, почти прозрачна. Крачеше непрестанно в кръг и изглеждаше адски зловещо, а Хийт я наблюдаваше с неописуемо тъжно изражение.
Зоуи! Най-после! Добре, слушай ме сега. Трябва да събереш душата си в едно и да се върнеш в тялото си.
Без да дава някакви признаци, че я е забелязала, Зоуи избухна в сълзи, но не спря да крачи.
– Не мога, Хийт. Мина твърде много време, не мога да събера душата си. Не помня много неща, не мога да се концентрирам. Единственото, което знам, е, че си го заслужавам.
О. мамка му, Зоуи! Престани да дрънкаш глупости и слушай внимателно!
Не е вярно, че го заслужаваш каза Хийт и пристъпи към нея, сложи ръце на раменете й и се опита да я задържи на едно място.
– Можеш да го направиш, Зо. Трябва. Ако успееш, ще можем да сме заедно.
Яко! Те не могат да чуят и една шибана дума от мен!
В такъв случай, дъще. може би за разнооорази е, трябва ти да слушаш.
Афродита потисна отчаяната си въздишка и направи това, което богинята я посъветва, макар да се чувстваше като че наднича в нечия спалня.
– Наистина ли, Хийт?
– Зоуи се загледа в него и за миг изглеждаше по-скоро като себе си, отколкото като този откачен призрак, който не можеше да стои на едно място.
– Ти би останал тук?