Изпепелена
Шрифт:
На всяка дума той удряше дървото отново и отново, до-като кожата му се разкъса и миризмата на собствената му кръв се разнесе около него.
Изведнъж някаква сянка закри слънцето. Изтривайки кървящата си ръка в мъха, той вдигна поглед.
Мрак. Криле. Попиваха светлината на богинята.
С разтуптяно сърце Хийт се наведе и сви юмруците си пред гърдите в отбранителна позиция. Но атака не последва.
Това, което последва, бяха прошепнати мисли, които сякаш се процеждаха от сенките наоколо и потъваха в кръвта му.
Тя
Хийт примига от изненада:
– Кой е там?
Използвай ума си, нищожен човеко.
– Добре, така мисля да направя - каза той и се загледа в реещата се сянка.
Дали беше Калона? Не можеше да види добре през клоните.
Кажи й да събере частите от душата си в едно и тя ще се съгласи да остане тук, в свещената гора, с теб.
– Това го разбрах. Само не знам как може да го направи.
Отговорът е във връзката й с теб.
– Нашата връзка? Но аз не знам как...
Изведнъж Хийт осъзна, че всъщност знаеше как да използва връзката им. Трябваше просто Зоуи да го изслуша, а той винаги е успявал да го направи дори когато се държеше като пълен идиот, пиеше, пушеше трева и правеше простотии в училище, а тя се опитваше да го зареже. Винаги е успявал да спаси положението и да останат заедно.
Хийт се усмихна доволно. Това беше! Забравил за крилатия Мрак, той хукна след Зоуи и светлината на богинята се разля отново върху гората. Тяхната връзка беше ключът. Тя бяха заедно, независимо от всичко, което се случваше в живота им. Връзката все още си я имаше. Тя доведе Зоуи при него дори след смъртта му. Именно нея ще използва. Щом Зоуи осъзнае, че могат да са заедно и че ще й е хубаво с него тук, тя ще събере душата си. А после, срещу каквото и да трябва да се изправят, ще го направят заедно. Не би трябвало да е толкова трудно. Неговата Зо беше голяма работа.
Той се затича още по-бързо след нея, но някакъв шепот
го спря:
– Хийт!
– Какво, по дяволите...?
– Насам!
Той се обърна, видя златистата лента, заплетена в корените на самодивско дърво, и примига от изненада, когато момчето се показа.
– Старк! Какво, по...
Ш-т! Зоуи не трябва да знае, че съм тук.
Хийт се доближи до дървото.
– Какво, по дяволите, правиш тук?
– Без да даде на Старк възможност да отвърне, той продължи.
– А, мамка му! И ти си мъртъв, така ли? Зоуи никога няма да го преживее!
– Говори по-тихо! Не, не съм мъртъв. Дойдох да защитавам Зоуи, за да може да се върне обратно в тялото си, където й е мястото.
– Старк замълча за миг, а после добави.
– Знаеш, че си мъртъв, нали? и
– Човече, не може да бъде! Мъртъв ли съм?
– каза Хиит иронично.
– Добре, че дойде да ме осветлиш. Направо не знам какво щях да правя без теб.
А знаеш ли, че душата на Зоуи се е пръснала?
Преди Хийт да успее да отговори нещо, двамата видяха Зоуи да се приближава и Старк се скри зад дървото. Хийт тръгна напред да я пресрещне и прикри Старк с тяло.
– Ти не ме последва този път. Винаги ме следваш.
Тялото й се тресеше напред-назад, докато се опитваше да
стои на едно място.
– Идвам, Зо. Знаеш, че никога няма да те изоставя. Просто си много по-бърза от мен.
– Значи не ме изоставяш?
Хийт докосна бузата й и му стана неприятно, че тя изглеждаше толкова слаба и несигурна. Напълно нетипично за нея.
– Не, не те изоставям. Върви напред, аз ще те стигна.
Тя се поколеба и му стана ясно, че възнамерява отново да започне онези влудяващи обиколки около него, от които му се завиваше свят, а и щеше да се доближи прекалено до мястото, където се криеше Старк.
Хей, може би ще ти е приятно да се движиш бързо. Защо не потичаш нататък, а после да се върнеш пак тук? Ако нямаш нищо против, аз ще поостана малко, за да си почина.
– Извинявай.... извинявай... Забравих, че се нуждаеш от почивка, забравих...
Тя се понесе бързо напред, а Хийт извика след нея:
– Не се отдалечавай прекалено. И не забравяй да се върнеш.
– Няма. Не мога да те забравя - отвърна тя и без да го поглежда, изчезна в сенките.
Старк се показа иззад дървото. Гласът му беше изпълнен с ужас:
Мамка му, по-зле е, отколкото предполагах.
Хийт кимна мрачно:
Да, знам. Пръсването на душата тотално я е объркало. Не може да спре да се движи, не може да мисли. С нея става нещо. Нещо много, много лошо.
Все още загледан след нея, Старк каза:
– На Висшия Съвет споменаха, че точно това ще се случи с нея. Ще се превърне в Каоиник Ши. Не мъртва, но не и жива, ще се скита в света на духовете без душа. Това вече започва да се случва и ще става все по-лошо. Никога няма да може да намери покой, никога.
– Значи трябва да й помогнем да събере душата си. Мисля, че мога да го направя. И, приятелче, не че искам да съм гаден, но не виждам с какво ще си й от полза. Ако искаш да свършиш нещо, излез навън и наритай задника на онази гад, дето ни държи тук като в капан. Ти се справи с него, аз ще се оправя със Зоуи.
Хийт тръгна да се отдалечава, но Старк го задържа:
– Да, можеш да й помогнеш да събере душата си, като й кажеш, че ще останете тук заедно, но ако го направиш, ще видиш сметката на всички, които Зоуи обича в реалния свят.
Хийт се обърна и погледна решително Старк:
– Не е много яко да ми говориш такива неща. Просто я остави. Знам, че я обичаш, но честно ти казвам, ти я познаваш едва отскоро. Аз съм с нея от години. Разбирам, че ще ти липсва, но ще й бъде много добре тук с мен. Ще бъде щастлива.
– Не става дума за любов. Става дума за правилно решение. Давам ти думата си на бранител, че казвам истината. Ако Зоуи не се върне в тялото си, светът, какъвто го познаваме аз и ти, ще бъде унищожен.
– Какви са тези бранителски глупости?