Изпепелена
Шрифт:
Старк вдигна меча си, изненадан, че не усеща болка.
– Не боли много, нали? Засега поне. Така е, защото мечът ми е прекадено остър, за да причинява болка. Но погледни, ти кървиш. Сериозно. Скоро няма да можеш да вдигнеш този меч изобщо. И тогава ще бъде свършено с теб. Ще ме лишиш от себе си веднъж завинаги. Или може би ще си поиграем. Какво ще кажеш да те одера жив, да те кълцам парче по парче, докато не се строполиш в краката ми като окървавена плячка?
С периферното си зрение Старк успя да види топлината, която се отделяше от двете му кървави рани, нанесени от Другия.
Трябваше да се бие. И то сега. Ако още веднъж се поколебаеше и продължеше само да се защитава, определено щеше да умре. „
Инстинктивно Старк тръгна напред, нападайки огледалното си изображение, но той с лекота успя да блокира всяка атака. А после като кобра нападна отново, промушвайки меча си през защитата на Старк, и нанесе удар по бедрото му.
– Не можеш да ме победиш. Знам всичките ти движения. Аз съм всичко, което ти не си. Тази тъпотия с добротата те е направила слаб. Затова и не можеш да защитиш Зоуи.
Любовта те е направила слаб. ^
– Не! Любовта ми към Зоуи е най-доброто, което съм
имал в живота си.
Е, поне знаеш, че ще е и последното, можеш да си... Старк се върна в тялото си. Отвори очи и видя Сеорас надвесен над него.
– Не! Трябва да се върна!
– извика той. Чувстваше сякаш тялото му гори. Болката беше неописуема. Първият му инстинкт бе да се размърда.
– Не, момко, не трябва да се движиш каза Сеорас.
Дишаше накъсано и полагаше невероятни усилия да остане неподвижен.
– Върнете ме обратно - настоя той. Трябва да се върна обратно.
– Старк, слушай ме.
– Афродита се надвеси над него.
– Ключът е в Хийт. Трябва да откриеш него, преди да намериш Зоуи. Кажи му да се оттегли. Той трябва да остави Зоуи, иначе тя никога няма да се върне тук.
– Какво? Афродита?
Тя хвана ръката му и се надвеси плътно над него. Той успя да види ясно кървавите й очи и го удари прозрението, че е имала видение.
– Повярвай ми. Намери Хийт. Той трябва да си тръгне. Ако не го направиш, няма кой да спре Неферет и Калона. Това ще е краят за всички нас.
Ако ще се връща, трябва да го направи сега - каза Сеорас.
– Върни го - каза Сгиат.
Ярките цветове около Старк започнаха да посивяват и той започна да се връща обратно.
– Чакай! Кажи ми нещо. Как... как да се преборя със себе си?
– едва успя да изпъшка той.
О, това е лесно. Воинът в теб трябва да умре, за да даде началото на шаман.
Старк не разбра дали думите на Сеорас бяха отговор на въпроса му, или се появиха от собствените му спомени, но нямаше време да мисли за това. За по-малко от секунда бранителят вдигна острието и го прекара близо до клепачите на Старк. След миг отново беше лице в лице със себе си, сякаш никъде не бе ходил. Макар и малко дезориентиран, заради последната рана, нанесена му от Сеорас, Старк осъзна, че се движи по-бързо, умът му започна да схваща и вече се защитаваше по-лесно. Сякаш последният разрез бе разкрил геометрична закономерност от линии на поражение към сърцето на Другия, която Старк досега не бе познавал, и може би затова и Другият не я познаваше. Ако беше така, то Старк имаше някакъв шанс, макар и доста минимален.
– Мога да правя това цял ден. А ти не. Мамка му, колко лесен съм бил за побеждаване.
Червенооката версия на Старк се засмя арогантно.
В този момент Старк нападна, следвайки линията, която болката и необходимостта му разкриха, и докосна с острието си ръката на Другия.
– Мамка му! Явно все нещо можеш. Не го очаквах.
– Да, това е един от проблемите ти. Много си арогантен.
Старк забеляза колебанието, което премина през очите на огледалния му образ, и изведнъж го обзе прозрение. Тази мисъл беше толкова естествена, че докато вдигаше меча си в защита, зърна линиите на поражение през цялото му тяло.
– Не, не ти си арогантен. А аз.
Изведнъж огледалният образ започна да се размива, Старк осъзна, че е на прав път, и настъпи.
– Аз също съм егоистичен. Така убих ментора си. Бях прекадено себичен, за да допусна някой да ме победи.
– Не!
– изкрещя червеноокият Старк.
– Не беше ти, аз бях.
Виждайки пролуката, Старк нападна отново.
– Грешиш и много добре го знаеш. Ти си лошото в мен, но все още си част от мен. Един воин не би могъл да го признае, но шаманът в мен започва да го разбира.
Докато говореше, Старк продължаваше да настъпва неуморно.
Ние сме арогантни. Понякога сме гадни. Имаме много сприхав нрав и когато сме раздразнени, си изливаме някъде злобата. „
Думите на Старк сякаш засегнаха нещо в Другия и той отвърна на удара с почти невъзможна скорост, нападайки Старк с изумителни умения и всепоглъщащо желание за мъст.
О. Богиньо! Дано голямата ми уста да не е оплескала пак нещата.
Докато се защитаваше, Старк осъзна, че реагира твърде предсказуемо, твърде рационално. Единственият начин да победи Другия беше да направи нещо, което той изобщо нямаше да очаква.
Трябва да му дам възможност да ме убие.
Когато той нападна, Старк осъзна, че това е шансът му. Престори се, че се оставя открит отляво. Без да се замисля, Другият се хвана в клопката и нападна така, че за миг остана по-уязвим от Старк. Той използва грешката му и с ярост, на каквато не предполагаше, че е способен, удари черепа на Другия с дръжката на меча си.
Другият падна на колене. Пъшкайки, той едва държеше меча си.
А сега ме убий, влез в Отвъдното и намери момичето.
– Не. Сега те приемам, защото независимо колко съм мъдър или колко добър съм успял да стана, ти винаги ще си част от мен.
Червените очи на Другия срещнаха кафявите на Старк. Той изпусна меча си и с едно бързо движение се хвърли напред, нанизвайки се на меча на Старк, така че дръжката достигна до гърдите му. Другият падна близо до Старк.
Стомахът го сви. Себе си! Беше убил себе си! Поклати глава и осъзна ужасната действителност.
– Не!
– заплака той.
– Аз...
Червеноокият Старк се усмихна многозначително и през окървавените си устни прошепна: