Изпепелена
Шрифт:
Изведнъж Старк осъзна две неща:
Браздите изглеждаха като масивни рога.
Камъкът не беше точно ръждив цвят. Беше бял мрамор, изцапан с нещо. С кръв.
– Това е Сеол не Ги, седлото на духа - каза Сгиат.
– Това е древно място за преклонение и жертвоприношения. Толкова древно, че спомените ни не достигат до онези времена. Той е път към Мрака и Светлината, към белия и черния бик, от които идва силата на бранителите.
– Преклонение и жертвоприношения?
– възкликна
– Какви точно жертвоприношения имате предвид?
– Зависи от задачата на воина, нали така?
– отвърна Сеорас.
– Това не е отговор заяви Афродита.
– Напротив, девойко - каза бранителят и й се усмихна непреклонно.
– И ти го знаеш, независимо дали си в състояние да го признаеш или не.
– Аз нямам нищо против жертвоприношението - каза Старк.
– Само ми кажете какво или кого.
– И той хвърли бегъл поглед към Афродита, без значение, че от това Дарий настръхна.
– Ще принеса в жертва каквото се налага, без никакво колебание.
– Себе си ще трябва да пренесеш в жертва, момко - каза Сеорас.
– Според мен ще помогне това, че той е по-слаб през деня. Ще бъде много по-лесно за душата му да се отдели от тялото - обясни Сгиат на Сеорас така, сякаш Старк изобщо не беше при тях.
– Имаш право. Повечето воини се съпротивляват на напускането на тялото. Ако си слаб, тази част би станала по-лесно - съгласи се Сеорас.
Е, какво трябва да направя сега? Да намеря някоя девица?
– Този път Старк не погледна към Афродита, понеже тя очевидно не пасваше на описанието.
– Ти ще си жертвата, воине. Кръвта на друг не би свършила работа. Това е твоята мисия, от началото докрай. Все още ли си така нетърпелив да започнеш, Старк? — попита Сгиат.
– Да - отвърна той без колебание.
Тогава легни на Сеол не Ги, млади МакУолис. Твоят вожд ще източи част от кръвта ти и ще попаднеш между живота и смъртта. Камъкът ще приеме жертвата ти. Белият бик повели и ти ще бъдеш приет. Белият бик ще води душата ти към Отвъдното. От теб зависи да намериш вход и да влезеш и нека богинята се смили над душата ти.
– Добре. Ясно. Нека да започваме.
Но Старк не тръгна директно към Сеол не Ги. Вместо това той коленичи до Зоуи. Без да обръща внимание, че всички в залата го наблюдаваха, той я целуна нежно, а после прошепна:
– Идвам за теб. Този път няма да пропусна.
После се изправи и застана върху масивния камък. Сеорас се беше преместил пред самия олтар. Срещна решително погледа на Старк и извади от ножницата на кръста си остър кортик.
– Чакайте малко!
Афродита започна да тършува в огромната кожена чанта с металически цвят, която мъкнеше от Венеция.
На Старк сериозно започна да му писва от нея.
– Афродита, не е сега моментът.
– О, мамка му, най после! Знаех си, че не мога да загубя нещо толкова голямо и миризливо.
Тя извади вързопче, пълно с кафяви клонки и иглички, и щракна с пръсти на един от воините, стоящи по края на стаята, като жестът й я правеше да изглежда по-царствена,
отколкото Старк би признал на глас. Широкоплещестият тип на практика изприпка при нея, за да отнесе вързопчето.
Преди да започнете кървавата баня, някой трябва да запали тези неща около Старк.
– Какво, по дяволите, е това? попита той и поклати глава, сякаш за пореден път се чуди дали тя случайно не е умствено увредена.
Афродита завъртя очи с досада:
– Бабата на Зоуи е казала на Стиви Рей, която пък каза на мен, че горящият кедър е някакво много мощно магическо средство за защита според чероките и е свързано с пътуването на душите в Отвъдното.
– Кедър? попита Старк.
Да. Трябва да го вдишаш и той ще последва душата ти в Отвъдното. А сега си затвори устата най-после и се приготви да кървиш.
Афродита се обърна към Сгиат:
– Смятам, че бихте определили баба Редбърд като шаман. Тя е мъдра и е посветена на индианските практики за духа на земята и т.н. Каза, че кедровите клонки ще му помогнат.
Воинът, на който тя подаде кесийката, се загледа в кралицата. Тя сви рамене и кимна:
Няма и да попречи.
Запалиха огън и сложиха в него кедровите иглички. Афродита се усмихна, поклони се леко на Сеорас и каза:
– Добре, а сега започвайте.
Старк преглътна думите, които искаше да изкрещи на дразнещата го Афродита. Трябваше да се концентрира. Напомни си да вдишва кедъра, защото баба Редбърд си разбираше от работата. Старк сложи ръка на челото. Искаше му се да може някак да изтрие тази мъгла, която денят спускаше над съзнанието му.
– Не се съпротивлявай. Трябва да се чувстваш зле, за да напуснеш тялото си. Това е доста неестествено състояние за един воин.
– Сеорас насочи острието към една част от камъка.
– Съблечи се и легни тук.
Старк съблече пуловера си, след това тениската, която носеше отдолу, и накрая легна гол върху камъка.
– Виждам, че вече си бил белязан - каза Сеорас и посочи розовия белег със счупена стрела, който стоеше отляво на гърдите му.
– Да, белязан съм за Зоуи.
– Сега отново ще бъдеш белязан за нея.
Старк се стегна и легна на окървавения камък. Би трябвало да е хладен, но като докосна мраморната повърхност, топлината й започна да се прокрадва към него. Тя се излъчваше от самия камък като от туптящо сърце.
– О, ти вече го усещаш - каза древният бранител.
Горещо е - каза Старк и вдигна поглед към него.
– То живее за тези от нас, които са станали бранители.
Имаш ли ми доверие, момко?
Старк примига изненадано на въпроса, но без колебание
отвърна: