Изпепелена

Каст Кристин

– Да.

– Ще те закарам на място, което предхожда смъртта. Трябва да ми се довериш, за да можеш да стигнеш до него.

– Доверявам ти се.

И това беше самата истина. Имаше нещо в древния воин, което отекваше дълбоко в сърцето на Старк. Да му се довери беше най-естественото нещо. ^

– Това няма да бъде приятно за никой от нас, но е необходимо. Тялото трябва да освободи духа. Само болката и кръвта могат да направят това. Готов ли си?

Старк кимна. Притисна ръцете си към топлата повърхност на камъка, пое си

дълбоко дъх и вдиша от кедъра.

– Чакай! Преди да го прободеш, му кажи нещо, което би могло да му помогне. Не го оставяй просто да се вее като глупак из Отвъдното. Ти си шаман, помогни му и той да стане такъв - намеси се за пореден път Афродита.

Сеорас я погледна, а после отмести очи към кралицата. Старк не виждаше Сгиат, но накара устните на воина да се разтеглят в усмивка.

– Добре, ето какво ще кажа на вашия приятел, Когато една душа иска да знае какво е да си добър, а аз имам предвид истински добър за безкористни цели, то е когато най-същностното от нас дава път на желанието за любов, мир и хармония. Това предаване е мощна сила.

За мен прозвуча твърде поетично, но Старк си пада по четенето. Сигурно вече има представа за какво става дума.

– Афродита, би ли ми направила услуга?
– попита Старк.

– Може би.

– Спри. Да говориш.
– После се обърна към Сеорас.
– Благодаря за съвета, ще го запомня.

Воинът го погледна в очите:

Трябва да свършиш тази работа сам, момко. Аз не мога да ти помогна. Ако не си в състояние да понесеш тежестта, няма да можеш да минеш през портата, още по-малко да докараш нещата до успешен завършек.

– Няма да помръдна каза Старк.

– Ритъмът на сърцето, което усещаш в Сеол не Ги, ще те отведе в Отвъдното. Но обратния път, ах, обратния път ще трябва да намериш сам.

Старк кимна и разпери ръцете си върху мраморния камък, за да приеме с треперещото си тяло колкото се може повече от топлината, която той излъчваше.

Сеорас вдигна острието и прониза Старк толкова бързо, че движенето на ръката му бе неуловимо за очите. Първоначалната болка от раната, която се простираше от кръста до долната част на гръдния кош, беше не по-силна от парене.

Вторият прорез беше почти еднакъв с предишния, но стигаше до лявата страна на гръдния му кош.

И едва тогава се появи болката. Тя го изгаряше. Кръвта му изтичаше като лава и капеше по мраморния олтар. Сеорас работеше с острия като бръснач кинжал от едната страна на тялото на Старк до другата, докато кръвта му не стигна до ръба на камъка, сякаш се събираше в ъгъла на окото на гигант. Тя се поколеба там и най-сетне се изля през ръба

надолу като плач от червени сълзи по плетениците, изпълвайки рогообразните жлебове.

Старк никога не беше изпитвал подобна болка.

Дори и когато умря.

Дори и когато възкръсна и мислеше само за кръв и насилие.

Дори когато едва не загина от собствената си стрела.

Болката, която бранителят му причиняваше, беше отвъд физическото. Изгаряше тялото му, но също така раздираше и душата му. Агонията беше неописуема. Беше като вълна, която не може да избегне, която го заливаше все повече и повече. Докато не започна да се дави в нея.

Машинално той започна да се бори. Знаеше, че не може да помръдне, но все още се бореше да остане в съзнание.

Ако се отпусна, ще умра.

– Довери ми се, момко. Спри да се бориш.

Сеорас стоеше над него и се навеждаше отново и отново, за да разреже кожата му, но гласът му беше като далечна котва, трудно доловима, но носеща упование:

– Довери ми се...

Старк направи своя избор. Всичко, което трябваше да направи, е да го последва. ^

– Доверявам ти се - едва прошепна той.

Светът стана сив, после ален, а накрая черен. Единственото, което все още усещаше, беше паренето от болката и изтичането на кръвта му. Двете някак се смесиха и той се озова извън тялото си, потъвайки към камъка, покапвайки по резбованите му страни и отмивайки се в рогата.

Заобиколен единствено от мрак и болка, Старк започна да се бори с паниката, но само след миг ужасът му беше заменен от вцепенение и той се почувства малко по-добре. Всъщност този мрак не беше толкова лош. Най-малкото бе, че болката си замина. Всъщност тя изглеждаше по-скоро като спомен...

– Не се предавай, глупако! Зоуи се нуждае от теб!

Гласът на Афродита? Боже, колко досадно! Дори разделен от тялото си, пак трябваше да я търпи.

Отделен от тялото си. Успях!

Въодушевлението, което последва това прозрение, бързо беше заменено с объркване.

Беше извън тялото си.

Не можеше да вижда нищо. Нито да чувства. Тъмнината беше абсолютна.

Старк нямаше представа къде се намира. Душата му се мяташе като птица, хваната в клетка, блъскаше се в нищото.

Какво му каза Сеорас? Какъв съвет му даде?

...да се предадеш е могъща сила.

Старк спря да се бори и успокои духа си. Някакъв бегъл спомен се прокрадна през непрогледния мрак, този на душата му, която се изливаше в едно с кръвта му в двата жлеба, оформени като рога.

Рога.

Старк се фокусира върху единственото реално нещо в мислите си и си представи, че грабва тези рога.

Създанието изплува от абсолютния мрак. Беше друг вид черно, различен от този, в който бе потопен досега. Бе черен като небето по новолуние, като езеро през нощта, като почти забравен сън.

Приемам жертвоприношението ти, воине. Погледни ме и ела, ако се осмеляваш.

– Осмелявам се!– извика Старк, като прие предизвикателството.