Кинг и Максуел

Балдачи Дейвид

– Не съм длъжен да споделям с теб! – изръмжа генералът.

– Не си – кимна Шон. – Но съпругата ти лежи зад онази врата, защото я простреля човек, който я е следил. А според мен единствената причина за това е информацията за Сам Уинго, която ти си споделил с нея. Е, ние успяхме да ликвидираме тези тримата, но не знаем дали няма и други.

– Това е секретна информация, която пряко засяга армията.

– Кажи това на едно шестнайсетгодишно момче, което е известено за смъртта на баща си, въпреки че

той е жив и здрав!

Гневът на Браун започна да се стопява.

– Не знаех за това – промърмори той. – Но продължавам да мисля, че няма как да ти помогна.

Шон се взря в лицето му, за да открие някаква несигурност.

– Съпругата ти лежи в реанимацията, защото някакъв тип я простреля – въздъхна той. – На твое място бих направил всичко възможно да накажа виновните.

Браун се облегна на стената и сведе поглед към линолеума.

– Министерството на отбраната прави всичко възможно да погребе тази история – каза Шон. – Не съм изненадан, но се надявам да не прикриват истината. Това би било престъпление, което няма нищо общо с националната сигурност.

– Аз не прикривам нищо! – рязко каза Браун.

– Което не значи, че си невинен. Не и след като позволяваш на хората около теб да манипулират истината!

– Пет пари не давам за мнението ти! – изсумтя генералът.

– Това не е мнение, а убеждение. Истината винаги е била най-добрата политика.

– Доста наивен подход – презрително подхвърли Браун.

– А пък аз мисля, че честта е значела много за теб, когато си решил да облечеш униформата.

– И все още значи много! – отсече генералът.

– В такъв случай не трябва ли да поправиш допуснатите грешки, ако има такива? Особено когато говорим за живота на невинни хора?

– Аз не съм всесилен, Кинг.

– И затова ще си заровиш главата в пясъка? Така ли разбираш чувството за чест?

– Какво искаш от мен, по дяволите?

– Да помогнеш да оправим нещата.

– Искаш помощ от мен?! Даваш ли си сметка какво означава това?

– Всъщност да – кимна Шон. – Но ще те разбера, ако ми откажеш. А аз ще продължа да разнищвам нещата, макар и по друг начин. И ще стигна докрай, повярвай ми. Защото нося отговорност за случилото се с Дейна.

– Но така може би ще се изправиш директно срещу Пентагона!

– Аз съм лицензиран частен детектив, така че нищо не може да ми попречи да правя разследване от името на моя клиент.

– Забравяш за националната сигурност.

– О, да, националната сигурност. Непрекъснато чувам тази фраза, която някои хора пробутват, за да избегнат затвора. Но колкото по-често използваш дадено клише, толкова по-бързо се износва то. Поне аз мисля така. Все пак живеем в Америка, генерале. А това означава, че свободата е над всичко.

– Докато не я загубиш.

– Вече съм се излагал

на този риск, но както виждаш, все още съм тук.

– Но рискът си остава риск. Огромен.

– Не ми пука. Приемам го като част от професията. Освен това имам дълг към един човек.

– Към момчето?

– Не. Към Дейна.

Браун отмести поглед и се замисли. Шон почти чуваше как мозъкът му цъка.

– Ще видя какво мога да направя – каза накрая генералът. – Но нищо не обещавам.

– Въпреки това ти благодаря – отвърна Шон и му подаде визитката си.

Браун я взе и понечи да си тръгне, после изведнъж спря.

– Постъпих в армията от чувство за дълг – каза той. – Не само към армията, но и към родината.

– И аз заради това постъпих в Сикрет Сървис.

Браун премяташе картичката между пръстите си.

– Ще държим връзка – промърмори той и тръгна към стаята на Дейна.

Телефонът на Шон иззвъня в момента, в който напусна болницата.

Беше Мишел. Говореше задъхано и накъсано.

Той я изслуша и хукна към колата си.

34.

Мишел Максуел не обичаше да чака. Докато работеше в Сикрет Сървис, най-много се дразнеше от досадното висене.

Тя оглеждаше мотелския комплекс в Южна Александрия, непосредствено до шосе 1, и пръстите не спираха да почукват по кормилото. Някога този квартал бе доста приличен, но не и днес. И съвсем не беше безопасен. Къщите, търговските центрове и офис сградите бяха виждали по-добри времена, но сега изглеждаха занемарени, а имаше и изоставени, и порутени.

Но Мишел се интересуваше единствено от мотела. Или по-точно от стая номер 14 в сградата, носеща гордото название "Зелени хълмове". Когато я видя за пръв път, името предизвика усмивката просто защото наоколо нямаше никакви хълмове – нито зелени, нито в други окраски. Паркингът беше задръстен от боклуци, сред които преобладаваха бирени кутийки, използвани спринцовки, празни опаковки от презервативи и счупени бутилки от джин и уиски. Боята но стените и вратите отдавна беше започнала да се лющи, а неоновите реклами бяха останали без неон.

Но въпреки това Джийн Уинго, или Джийн Шепърд, или както беше името, получаваше пощата си именно тук. Което означаваше, че все някога е обитавала някоя от мотелските стаи. Пръстите на Мишел продължаваха неуморния си танц по кормилото, въпреки че част от мозъка упорито настояваше да излезе навън и да започне да чука по вратите, да арестува някого, да срита нечий задник.

Когато колата на Шон се появи, тя изскочи от своята едновременно с него. Срещнаха се в центъра на почти празния паркинг. Мишел му показа плика с адреса на мотела и накратко му обясни как се е сдобила с него.