Кинг и Максуел

Балдачи Дейвид

– Искаш да кажеш, че ще ме заровиш някъде далече, за да не може истината да излезе наяве.

– Ние сме американци, Уинго. Не вършим такива неща, особено пък със своите сънародници.

– Но ти знаеш не по-зле от мен какво ще се случи, ако фактите около тази мисия излязат наяве. Последиците ще се усетят не само в Пентагона, но и на Пенсилвания Авеню отвъд реката. Аз знам къде трябваше да отидат тези пари и за какво трябваше да бъдат използвани. Ти също го знаеш. Но последното място, на което някои хора

биха искали да видят тази история, са първите страници на "Уошингтън Поуст" или "Ню Йорк Таймс".

– Защо имам чувството, че ме заплашваш, а чрез мен и собственото си правителство? – изръмжа Саут. – Какво искаш? Още пари? Малко ли ти се виждат един милиард евро? Или ме изнудваш само ей така, за кеф?

– Опитвам се да ти обясня защо няма да се явя в службата. Защото ще е все едно дали съм, или не съм виновен. А аз наистина не съм. Но въпреки това с мен ще е свършено.

– Тогава защо доброволно реши да изпълниш тази мисия?

– Защото исках да служа на страната си. По тази причина и не обърнах особено внимание на детайлите, които не се случиха според плана. Но сега ще имам достатъчно време да се занимая с тях.

– Е, кой е откраднал парите, след като не си ти?

– Ще разбера. Можеш да разчиташ на мен.

Уинго прекъсна връзката и понечи да прибере телефона в джоба си, но в същия момент той започна да вибрира. Прочете току-що получения имейл.

Тайлър му беше отговорил.

***

Шон изблъска матрака и се закашля от гъстия дим.

– Добре ли си? – викна той.

– Благодаря, да – отвърна тя и също се закашля. – Но ако не изчезнем час по-скоро, и двамата ще бъдем зле.

Измъкнаха се от ваната и се запрепъваха към вратата. Или по-скоро към мястото, където би трябвало да е тя. Стената между банята и стаята бе полуразрушена. Шон понечи да прекрачи прага, но бързо се дръпна назад. Мишел почти се блъсна в него и също се дръпна.

На практика спалнята я нямаше. На нейно място зееше широка дупка към това, което беше останало от помещението под нея, така че нямаше как да стигнат до външната тераса. Пламъците ближеха стените, а димът ставаше все по-гъст.

Мишел надникна през ръба.

– Трябва да се измъкнем – извика тя.

– Да, но как?

В далечината се разнесе вой на сирена и след миг на пътя изскочи полицейска кола с включени сигнални светлини.

– Ако останем тук, ще изгорим живи.

Пламъците бързо ги обкръжаваха.

Мишел зърна приближаваща се пожарна, но светкавично изчисли, че докато тя стигне тук, и двамата ще са мъртви.

– Помогни ми! – извика тя и започна да събира хавлиените кърпи, които се въргаляха наоколо.

Навързаха ги една за друга и пристегнаха единия край около оголената носеща колона.

– Ще се спусна пръв – обяви Шон. – Ако ме издържат, ти няма да имаш

проблеми.

– Ако обаче се скъсат, ще се пребиеш – възрази Мишел. – Нека аз да съм първа.

Но Шон вече беше застанал на ръба и беше хванал импровизираното въже.

– Дано кърпите им са по-прилични от останалия инвентар – извика той и започна да се спуска.

Мишел го последва в мига, в който той се приземи.

Мотелският комплекс се оказа почти празен, съдейки по малкото хора, изскочили на паркинга. Един от тях беше бос и само по гащи.

– Надушваш ли нещо? – попита притеснено Шон.

– Газ – каза тя.

– Бягайте! – изкрещя той. – Изтичане на газ!

Без да чакат второ предупреждение, хората бързо се разпръснаха. Десет секунди по-късно газта се възпламени и проби още една огромна дупка между двата етажа. Разлетяха се отломки. Достигнаха десетина метра височина и започнаха да падат върху паркираните наоколо коли. Шон и Мишел бяха успели да се измъкнат извън периметъра на взрива.

Патрулката закова на място и от нея изскочиха двама полицаи. Няколко минути по-късно пристигнаха и пожарните коли. Битката с пожара започна.

Шон и Мишел се спогледаха.

– Мисля, че е най-добре да изчезваме веднага – каза той.

Тръгнаха към колите си, които се оказаха невредими. Ангажирани с огъня, полицаите и пожарникарите не им обърнаха внимание. Те бавно потеглиха към изхода на паркинга.

Излязоха на пътя и рязко увеличиха скоростта. Разминаха се с още три пожарни и две полицейски коли, които с вой се носеха към мотела. След седем-осем километра спряха на паркинга на един "Севън-Илевън". Шон слезе и се прехвърли в лендкрузъра на Мишел. Поизтупа се от пепелта, продължавайки да кашля.

– Трябва ни душ и повече кислород – мрачно обяви Мишел. – Какво видя от прозореца?

– Калъп пластичен експлозив, от който стърчеше детонатор.

– Кой го е поставил там?

– Най-вероятно приятели на онези тримата от мола.

– Но това означава, че са ни проследили до тук, а аз не видях никого.

– Аз също. Което потвърждава подозренията ми, че са много добри, Мишел.

Той се отпусна на седалката и разтърка почерненото си лице.

– Значи трябва да бъдем по-добри от тях – нахъсано отвърна Мишел.

– Лесно е да се каже – поклати глава той. – Едва не ни очистиха.

– Може би са знаели за това място и просто са ни спретнали засада.

– Тоест били са наясно с ролята на Джийн Уинго? – обърна се да я погледне той.

– Може би е работила с тях, както подозирахме още от самото начало.

– А целта им е била да се отърват от това място в комплект с нас – кимна той. – С един куршум два заека. В случая куршумът беше пресовка семтекс...

– Звучи логично – каза тя. – А мотивацията?