Махалото на Фуко
Шрифт:
— И после?
— Извинявайте, Казобон, защо толкова се интересувате от моите истории?
— Защото разказвате, а разказите са плод на колективното въображение.
— Точка за вас. И така, една сутрин Х9 излязъл от зоната, може би е имал среща с момичето в полето, за да отиде отвъд тези жалки ласки и да покаже, че инструментът му не е толкова разяден, колкото зъбите му — извинявайте, но така и не успях да го заобичам, накратко, оказва се, че фашистите са му направили клопка, отвеждат го в града и на другия ден в пет сутринта го разстрелват.
Пауза. Белбо наведе поглед към сплетените си като за молитва ръце. После ги вдигна нагоре и заключи:
— С това доказа, че не е бил шпионин.
— И каква е поуката от притчата?
— Кой ви е казал, че притчата трябва да има поука? Но като се замисля, може би означава, че често, за да докаже нещо, човек трябва да умре.
97
Ego sum qui sum 373 .
373
Ego sum qui sum (лат.) — букв. Аз съм този, който съм. В Библията — „Аз съм вечно Съществуващият.“
Ego sum qui sum. Аксиома на херметичната философия.
— Кой си ти? — запитаха едновременно триста гласа, а в това време двадесет шпаги блеснаха в ръцете на най-близките призраци…
— Ego sum qui sum — отвърна той.
Видяхме се с Белбо на другата сутрин.
— Вчера написахме една чудесна страница от типа на романите подлистници, казах му. Но ако искаме да изградим достоверен План, би трябвало да се придържаме по-близо до действителността.
— Коя действителност? — запита ме в отговор той. Може би тъкмо романът подлистник ни дава истинското измерение на действителността. Измамиха ни.
— Кой?
— Накараха ни да повярваме, че от една страна съществува Голямото изкуство, това, което представя типични герои в типични обстоятелства, а от друга, романът подлистник, който разказва за нетипични герои в нетипични обстоятелства. Бях убеден, че един истински „денди“ никога не би се любил нито със Скарлет О’Хара, нито с Констанс Бонасьо, нито дори с Лабуанската Перла на Салгари. За мен романът подлистник беше игра, с помощта на която се разхождах вън от живота. Даваше ми сигурност, защото предлагаше недостижимото. Но не е така.
— Не е ли?
— Не. Пруст е бил прав: животът прилича повече на лоша музика, отколко на една Тържествената меса. Изкуството се шегува с нас и ни вдъхва увереност, кара ни да виждаме света такъв, какъвто творците биха искали той да бъде. Романът подлистник се преструва, че предлага една шега, но представя света такъв, какъвто е или поне какъвто ще бъде. Жените приличат повече на Миледи, отколкото на Мадам Бовари, Фу Манчу 374
374
Фу Манчу — герой от романите на Сакс Ромър, много популярен в Англия през двадесетте и тридесетте години.
375
Натан Мъдреца — герой от едноименна драма на Лесинг.
— Защото е по-лесно да се подражава на романа подлистник, отколкото на изкуството. За да станеш Джокондата, ти е нужно огромно усилие, докато за да станеш Миледи, ти стига да следваш линията на най-малкото съпротивление.
Диоталеви, който до този момент не се беше обадил, забеляза:
— Погледнете нашия Алие. По-лесно му е да подражава на Сен-Жермен, отколкото на Волтер.
— Така е, съгласи се Белбо. Всъщност и за жените той е по-интересен от Волтер.
По-късно открих файла, в който Белбо преразказваше с литературни похвати нашите заключения. Казвам „литературни похвати“, защото си давам сметка, че се е забавлявал да пресъздава случката, като влага от себе си само необходимите свързващи изречения. Не успях да идентифицирам всички цитати, парафрази и заемки, но все пак разпознах много текстове от този яростен колаж. И този път Белбо се бе помъчил да избяга от тревожещото въздействие на Историята, описвайки живота чрез заимствувани оттук-оттам цитати.
Пет века изминаха, откак отмъстителната ръка на Всемогъщия ме доведе от сърцето на Азия по тези земи. Нося със себе си ужаса, отчаянието, смъртта. 376 Но смелост, аз съм адвокатът на Плана, макар другите да не знаят това. Бил съм и в по-тежко положение — за осъществяването на Вартоломеевата нощ трябваше да употребя повече усилия, отколкото сега са ми нужни за това, което се готвя да направя. О, защо устните ми се изкривяват в тази сатанинска усмивка? Аз съм този, който съм, но проклетият Калиостро ми иззе и това последно право.
Скоро обаче ще тържествувам. Соапес, когато бях Кели, ме научи на всичко в лондонския Тауър. Тайната е в това да станеш друг.
С най-умели маневри успях да затворя Джузепе Балсамо в крепостта Сан Лео и си завладях неговата тайна. Също като Сен-Жермен изчезнах и всички вече ме смятат за граф Калиостро.
Преди малко градските часовници удариха полунощ. Какво неестествено спокойствие. Тишината не може да ме измами. Нощта е прекрасна, макар и много студена, високо в небето луната блести с ледена светлина над плетеницата от улички на стария Париж. Може би беше вече десет часът вечерта: камбаната на абатство Блек Фрайърс 377 току-що отмери осем часа. Вятърът разклаща със злокобно скриптене железните ветропоказатели над печалното море от покриви. Облаците като гъста пелена забулват небето.
Капитане, ще се измъкнем ли? Напротив, ще се гмурнем в бездната. Триста дяволи, след малко това гнило корито „Патна“ ще потъне, скачай, Джим, Царю на Конопа, скачай. Мигар не бих дал диамант колкото орех, само и само да оцелея от този ужас! Дръж срещу вятъра, вдигай и горния марсел, и фор-брамсела, и грот-брам-стаксела, и каквото щеш, три бурета с дяволи, пробойната расте!
Показвам му в зверско озъбване бялата ограда на зъбите си, докато смъртна бледност избухва в зеленикави пламъци върху восъчно бялото ми лице.
Как съм се озовал тук, аз, самото олицетворение на разплатата? Душите в преизподнята презрително ще се надсмеят над сълзите на онзи, пред чийто заплашителен глас преди тъй често са треперили в самото сърце на огнената бездна.
Десницата ми жадува факла.
По колко ли стъпала се спуснах, докато проникна в този мрачен бордей? Седем? Тридесет и шест? Всеки камък, който докосвах или върху който стъпвах, криеше тайнствен йероглиф. Когато разгадая тайната им, най-накрая ще разбуля пред верните мои Великата Тайна. След това ще трябва само да я дешифрирам и нейното разкритие ще ми даде ключа, който осигурява достъп до Посланието, това същото, което ще каже ясно на посветения, и само нему, каква е същината на Енигмата.
От Енигмата до окончателното разгадаване има само една крачка и тогава ще блесне като ден йерограмата, върху която ще наточа острието на въпроса си. След това за никого вече не ще бъдат скрити Тайната, булото, саванът, египетската тъкан, която покрива Пентакула, и оттам ще поема към светлината, за да разглася окултния смисъл на Пентакула, кабалистичния въпрос, на който малцина ще отговорят, за да изрека с гръмовен глас Непознаваемия Знак. Склонени над него, тридесет и шестимата невидими ще трябва да дадат отговора, разчитането на древната Руна, чието значение е ясно само за Хермесовите синове, и нека на тях се падне да получат клеймото на гаврата, маската, зад която ще се мярне търсеният от тях лик, Мистичният Ребус, върховната Анаграма…
— Сатор Арепо 378 ! — изревавам с глас, който би накарал и призраците да потреперят. И оставяйки на произвола колелото, което държи с ловките си ръце на човекоубиец, Сатор Арепо изниква пред мен, покорен на всяка моя повеля. Познавам го тутакси, макар отдавна да подозирам кой е. Това е Лучано, едноръкият експедитор, когото Непознатите Управници са назначили за изпълнител на моята подла и кървава задача.
— Сатор Арепо, запитвам го подигравателно, знаеш ли ти кой е последният отговор, скрит зад Върховната Анаграма?
— Не зная, графе, отвръща ми непредпазливо той, и го чакам от твоите уста.
Пъклен смях излита от бледите ми устни и отеква под древните сводове.
— Нещастнико! Само истинският посветен знае, че не го знае!
— Да, господарю, отвръща тъпо едноръкият експедитор, както кажете, аз съм готов!
Намираме се в един бордей на Клинянкур. Тази вечер трябва да накажа теб преди останалите, теб, който ме въведе в благородното изкуство на престъплението. Преди теб, която се преструваш, че ме обичаш, и нещо по-лошо, която вярваш в това, и преди безименните ми врагове, с които ще прекараш идния уикенд. Лучано, нежелан свидетел на моя позор, ще ми услужи с ръката си — единствената — и после ще загине сам от нея.
Един бордей с квадратно отверствие в пода, което представлява вход на нещо като канал, шахта, подземен тунел, използуван от незапомнени времена за складиране на контрабандни стоки, потискащо влажен, защото е в съседство с отходната мрежа на Париж, лабиринт на престъпленията, чиито стари стени излъхват неописуема смрад, тъй че достатъчно е с помощта на Лучано, винаги предан в злото, да пробия дупка в стената и водата хлуйва на талази, залива подземието, разрушава с трясък и без това подронените стени, свързва трапа с канализацията, тъй че в него вече плават разложени трупове на плъхове, и черната повърхност, която се вижда отгоре, е сякаш преддверие към нощната гибел: там, далече, е Сена, а отвъд нея — морето…
От ръба на трапа отвесно надолу се спуска стълбичка и на нея, досами повърхността, е клекнал Лучано, въоръжен с нож: с едната си ръка стиска най-горната пречка, с другата — кинжала, а с третата се готви да сграбчи жертвата.
— Чакай, и нито звук! — прошепвам му.
Убедих те да отстраним всички, които имат белег. Ела с мен, бъди моя завинаги. Да премахнем всички, които ни пречат. Зная, че ме обичаш, ти ми го каза. Ще останем само ти и аз и подземните токове.
Сега ти влезе горда като весталка, превита одве и сбръчкана като стара вещица — о, адско видение, което разтърсва столетните ми чресла, и стискаш гръдта ми в челюстите на желанието. О, прекрасна мулатко, оръдие на Сатаната. С изкривени пръсти раздирам ризата си от тънка батиста, която краси гръдта ми, и с нокти оставям по нея кървави бразди, чувствувайки в същото време как жестоко парене обгаря устните ми, студени като ръцете на змия. Глухо ръмжене се надига от най-мрачните подземия на душата ми и се процежда през решетката на хищните ми зъби — о, аз, кентавър, избълван от преизподнята! — и почти не се чува саламандра да прелита, защото, сдържал вика си, се приближавам към теб с безмилостна усмивка на уста.
— О, скъпа моя, о, моя София, ти казвам аз с котешката изтънченост, с която говори само тайният шеф на Охранката. Ела, аз те чаках, сгуши се до мен в мрака и остани. И ти се смееш с дрезгав глас, хлъзгава като змия, предвкусвайки някакво наследство или плячка, някакъв ръкопис от ционските протоколи, който ще може да се продаде на царя… О, как умееш да прикриваш с този твой ангелски лик сатанинската си природа, пристегната свенливо в безполовите джинси и в прозиращата спортна фланелка, под която все пак не се вижда позорната лилия, жигосана от Лилския палач върху мраморната ти плът!
Ето го първия наивник, привлечен от мен в клопката. С мъка съзирам очертанията му под плаща, в който се е увил, но той ми показва знака на Тамплиерите от Провенс. Той е. Соапес, платеният убиец на групата от Томар.
— Графе, прозвучава гласът му, мигът настъпи. Твърде много години се скитахме пръснати по света. Вие притежавате последното късче от посланието, у мен е онова, което се появи в началото на Великата Игра 379 . Но това е друга история. Да обединим силите си, а останалите…
Довършвам думите му:
— Останалите да вървят по дяволите! Братко, сред стаята има един скрин, в него е това, което търсиш от векове. Не се страхувай от мрака, той не ни заплашва, а ни закриля. Наивникът се запътва към указаното място почти опипом. Глух плясък. Паднал е в зиналия трап. Надвесен над водата, Лучано го сграбчва и замахва с кинжала. Един остър срез и бълбукането на кръвта, бликнала от гърлото, се смесва с кипенето на подземната магма.
На вратата се чука.
— Ти ли си, Дизраели?
— Да, отвръща ми непознатият, в когото моите читатели вече са разпознали Великия Магистър на английската група. Достигнал върховете на властта, но все тъй ненаситен.
— My Lord, безсмислено е да отричам, защото е невъзможно да го скрия, че голяма част от Европа е покрита от мрежата на this secret societies, както повърхността на земята се покрива сега с железопътни линии…
— Вече го каза в Камарата на Общините на 14 юли 1856-а, нищо не ми убягва. Да минем направо на въпроса.
Евреинът бейкънист изругава през зъби и продължава:
— Твърде много са. Невидимите бяха тридесет и шест, а сега са триста и шестдесет. Умножени по две — седемстотин и двадесет. Извади сто и двадесетте години, след изтичането на които се отварят вратите, и ще получиш шестстотин, колкото са конниците от кавалерийската атака при Балаклава 380 .
Не човек, а дявол! Мистичната наука на числата няма тайни за него.
— И какво от това?
— Ние имаме златото, ти — картата. Да се обединим и ще бъдем непобедими.
Със заповеднически жест му посочвам несъществуващия скрин, който той, заслепен от алчността, е убеден, че съзира в тъмнината. Тръгва и хлътва.
До слуха ми долита ужасният блясък на Лучановия нож, въпреки тъмнината виждам хъркането му, което лумва в безмълвната зеница на англичанина. Всекиму своето.
Очаквам третия, човека на френските Розенкройцери, Монфокон дьо Вилар, готов да издаде, вече съм предупреден за това, тайните на своята секта.
— Аз съм граф Дьо Габалис, представя ми се той, неискрен и самодоволен. Достатъчни са ми няколко прошепнати думи, за да го убедя да тръгне към своята участ. Пада в трапа и Лучано, жаден за кръв, изпълнява своя дълг.
Ти ми се усмихваш в полумрака и ми казваш, че си моя, и твоя ще бъде моята тайна. Самозалъгвай се, самозалъгвай се, зловещо подобие на Шехина! Да, аз съм твоят Симон, чакай, още не знаеш най-хубавото. А когато го узнаеш, ще си престанала да го знаеш.
Какво още? Един след друг влизат всички.
Отец Брешани ме беше информирал, че като представителка на немските Озарени трябва да се яви Бабет от Интерлакен, правнучка на Вайсхаупт, Великата Дева на Швейцарския комунизъм, израснала сред пиянства, обири и кръвопролития, изкусна в разгадаването на най-непроницаемите тайни, в отварянето на писма без разчупване на печатите, в отравянията, пожелани от нейната секта.
Ето я, влиза, този млад женски демон на престъплението, увита в кожа от бяла мечка, с дълги руси коси, които струят изпод дръзко кривнатия калпак. Погледът й е горделив, усмивката — саркастична. С познатата хитрост я тласкам към гибелта.
О, ирония на езика, това благо, с което природата ни е дарила, за да скриваме тайните на душата си! 381 Озарената германка пада жертва на Мрака. Чувам я как бълва ужасяващи ругатни, безсрамницата, докато Лучано завърта трижди ножа в сърцето й. Познато, познато… 382
Ред е на Нилус, който за миг бе повярвал, че ще получи и руската царица, и картата. Мръсен сластен монах. Искаш Антихриста? Той е пред теб, а ти не се досещаш. И сляп, го отпращам чрез хиляди мистични измами към ужасния трап, който го чака. Лучано му разсича гърдите, нанасяйки му рана във форма на кръст, и той потъва във вечния сън.
Трябва да преодолея изконното недоверие на последния от тях, Сионския мъдрец, който твърди, че е Ахасвер, Скитникът евреин, безсмъртен като мен. Не ми вярва, макар че ми се усмихва мазно в брадата си, още напоена с кръвта на крехките християнски дечица, които е свикнал да умъртвява в Пражкото гробище. Той ме знае като Рачковски, трябва да го надхитря. Давам му да разбере, че скринът съдържа не само картата, но и необработени диаманти. Зная притегателната сила, която необработените диаманти притежават за това племе на богоубийци. Той се запътва към своята участ, помамен от алчността, и към своя жесток и отмъстителен бог отправя проклятието си, умирайки, прободен като Хирам 383 , и да го кълне дори му е трудно, защото не успява да изрече името му.
О, каква заблуда да мисля, че завършил Великото Дело.
Като блъсната от вихър, вратата на бордея се отваря отново. Появява се една фигура с мъртвешки бледо лице, с ръце, скръстени върху гърдите, сякаш за молитва, и блуждаещ поглед, която не смогва да скрие природата си, защото носи черното расо на черния Иисусов Орден. Едно чадо на Лойола!
— Кретино! — изкрещявам измамен.
Той вдига ръка в лицемерен жест за благослов.
— Не съм този, който съм, казва с усмивка, в която вече не е останало нищо човешко.
И прав е, такъв е бил винаги методът на техния Орден: ту изобщо отричат неговото съществувание, ту пък тръбят могъществото му, за да плашат невежите.
— Ние сме винаги не това, което мислите, синове на Белиал 384 — казва сега този изкусител на монарси. Но ти, о, Сен-Жермен…
— Отде знаеш кой съм в действителност? — питам го смутен.
Той се усмихва със заплаха в погледа.
— Познаваме се от други времена, тогава ти се опита да ме отстраниш от смъртното ложе на Постел, когато като абат Д’Ербле те заведох, за да завършиш едно от своите въплъщения в сърцето на Бастилията (о, още чувствувам върху лицето си желязната маска, която йезуитският ви орден, подпомогнат от Колбер, ме осъди да нося). Познаваме се от времето, когато подслушвах твоите тайни беседи с Холбах и Кондорсе…
— Роден! — възкликнах, сякаш поразен от гръм.
— Да, Роден, тайният предводител на Йезуитите. Роден, когото няма да подмамиш да падне в твоя трап, както подмами другите глупци. Знай, о, Сен-Жермен, че няма на света престъпление, вредоносно изкуство, коварна примка, която ние да не сме измислили преди вас, за да възславим нашия бог, оправдаващ средствата! Колко короновани глави благодарение на нас са паднали в нощта, която няма утро, посредством далеч по-хитри клопки, с цел да станем ние Властелини на света. А сега ти искаш да ни попречиш на крачка от целта да сграбчим в хищните си ръце тайната, която от пет века движи мировата история!
Говорейки така, Роден става страшен. Всички инстинкти на кръвожадната, кощунствена, долна амбиция, които са се проявявали у папите от Ренесанса, прозират сега, изписани върху челото на този син Лойолов. О, не се мамя: неутолима жад за властвуване бушува в нечистата му кръв, пареща пот го облива, смрадна пара се излъхва от него.
Как да сразя този последен враг? Идва ми на помощ неочакваната интуиция, достояние само на онзи, за когото човешката душа от векове няма непроницаеми тайници.
— Погледни ме, казвам, и аз съм Тигър.
Със сила те блъсвам по средата на помещението, раздирам фланелката ти, скъсвам колана на изящната броня, която крие прелестите на твоя кехлибарен корем. Сега, под бледата светлина на луната, която прониква в стаята през открехнатата врата, ти стоиш изправена, по-красива от змия, който съблазни Адама, горда и сластна, дева и блудница, облечена само в плътската си власт, защото голотата на жената е нейното оръжие.
Египетският шлем се спуска над твоите гъсти синкавочерни коси, гръдта ти трепти под тънката тъкан. По изпъкналото ти упорито чело се вие златната змия със смарагдови очи, стрелкайки заплашително своето разтроено рубинено езиче. О, твоята черна туника със сребърни отблясъци, пристегната с лента, по която блестят злокобни перуники, извезани с черни перли. Изпъкналите ти Венерини хълмове, които си обръснала до голо, за да добиеш в очите на любовниците си голотата на статуя! О, връхчетата на гърдите ти, леко докоснати от четката, която твоята робиня индийка е натопила в същия кармин, окървавил устните, приканващи като рана!
Роден се задъхва. Дългото въздържание, животът, отдаден на бляна за власт, само са го подготвили за избухването на неудържимото желание. Пред тази прекрасна и безсрамна царица с очи, черни като на демон, със закръглени рамене, уханни коси и бяла и нежна кожа Роден е обладан от надеждата за непознати ласки, за неописуеми сластни удоволствия, самата му плът потръпва, както тръпне Горският бог при вида на една гола нимфа, която се оглежда във водите, погубили вече Нарцис. Застанал между мен и светлината, той открива пред очите ми неудържимия си трепет, като че е превърнат в камък от Горгоната, изваян в порива на своята потисната и вече залязваща мъжественост. Безумните пламъци на сладострастието гърчат плътта му, той цял е сякаш тетива на лък, насочен към целта, изпъната до предела, отвъд който се скъсва.
Изведнъж се просва на земята и пропълзява към видението, протегнал костелива ръка в молба за капка еликсир.
— О, хрипти той, колко си красива, о, тези твои зъбки на вълчица 385 , които проблясват, когато открехваш червените си набъбнали устни… О, големите ти смарагдови очи, които ту искрят, ту гаснат. О, демон на похотта.
И има за какво да се гърчи нещастникът, докато ти движиш гладките си хълбоци, пристегнати в синкавия плат, и тласкаш със слабините си флипера до пълна лудост.
— О, видение, продължава Роден, бъди моя за миг само, запълни с една секунда удоволствие живота ми, похабен в служба на едно ревниво божество, утеши с мълния от сласт огнената вечност, към която твоят образ ме тласка и влече. Умолявам те, докосни лицето ми с устните си, ти, Антинея 386 , ти, Мария Магдалина, ти, която съм пожелавал в лицето на светиците, обладани от божествения екстаз, която съм жаждал в часовете на лъжливото преклонение пред образите на Девата, о, господарко, ти дивна си, подобно слънце, и бяла, сякаш месечина. Ето, аз отхвърлям и Бог, и светците, и самия римски папа, нещо повече, дори Лойола, и престъпната клетва, която ме свързва с моя Орден. Прося една-единствена целувка и после нек’ умра!
Приближава се още малко към нея, влачейки се на колене, запретнал расото си до кръста и протегнал ръка към недостижимото щастие. После изведнъж се просва назад по гръб с очи, сякаш изскочили от орбитите. Жестоки конвулсии гърчат лицето му в нечовешки гримаси, подобни на тези, които елементът на Волт предизвиква върху лицата на труповете. Синкава пяна обагря в червено устните му, от които се процежда съскащ и дрезгав глас, напомнящ хрипа на болния от бяс, защото ужасната болест сатириазис, това наказание за сладострастието, описана от Шарко, когато достига до своята пароксизмална фаза, предизвиква симптомите на кучешката лудост.
Това е краят. Роден избухва в безумен смях. После пада бездиханен на пода, жив образ на мъртвешкото вкоченясване.
В един и същи миг той подлудя и издъхна прокълнат.
Избутвам само тялото към трапа, като внимавам да не би мазното расо на последния ми враг да изцапа лачените ми ботуши.
Кръвожадният кинжал на Лучано е ненужен, но платеният убиец не смогва да направлява движенията си, обзет от животинската си страст да ги повтаря механично. Смее се и пробожда един труп, вече лишен от живот.
Сега те отвеждам до ръба на трапа и милвам шията ти, докато ти се надвесваш, за да се любуваш на сцената. Казвам ти:
— Доволна ли си от своя Рокамбол, о, недостижима любов моя?
И докато ти ми кимаш утвърдително и се хилиш похотливо, пускайки слюнка в дупката, едва забележимо затягам хватката си. Какво правиш, любов моя? Нищо, София, убивам те. Сега съм Джузепе Балсамо и вече нямам нужда от теб.
Любовницата на архонтите издъхва и пада във водата, Лучано приподписва с един удар на кинжала присъдата на моята безжалостна десница и аз му казвам:
— Сега можеш да изпълзиш, вярна моя прокълната душа. И когато той, изкачвайки се, ми предлага незащитен гърба си, забучвам между плешките му тънка кама с триъгълно лезвие, което почти не оставя белег. Той рухва обратно в трапа, аз затварям капака, всичко е наред, напускам бордея, докато осем трупа пътуват към Шатле по тунели, на мен едничък известни.
Завръщам се към моята уличка в квартала Сент-Оноре. Поглеждам се в огледалото. Ето ме, казвам си — владетел на света. От кухия връх на моята кула властвувам над цялата земя. 387 В отделни мигове собственото ми могъщество ме замайва. Излъчвам енергия, пиян съм от власт.
Уви, отмъщението на живота не ще се забави. Няколко месеца по-късно в най-дълбоката крипта на замъка Томар, станал вече господар на тайнствените подземни токове и властелин на шестте свети места за тридесет и шестимата невидими, последен от последните Тамплиери и Върховен Непознат сред всички Върховни Непознати, щях да се венчая за Чечилия, леденооката хермафродитка, от която вече нищо не ме дели. Намерих я отново, векове след като ми бе отнета от човека със саксофона. Сега тя пристъпва, пазейки равновесие, по облегалката на пейката, синя и руса, и аз още не зная какво крие под прозрачния тюл, в който е облечена.
Параклисът е издълбан в скалата. Над олтара виси застрашително платно, представящо мъките на грешниците вдън Ада. Неколцина монаси с качулки ме придружават и аз все още не се смущавам, както съм омаян от иберийската фантазия…
Но, о, ужас! — платното се вдига и зад него, дивна творба на някакъв подземен Арчимболдо 388 , се появява друг параклис, досущ подобен на този, в който се намирам, и в него, пред един втори олтар е коленичила Чечилия, а до нея, ледена пот оросява челото ми, косата ми настръхва, кого виждам да показва с насмешлив израз белега си? Него, Другия, истинския Джузепе Балсамо, когото някой е освободил от затвора Сан Лео!
А аз? В този момент най-старият от монасите отмята качулката си и разпознавам ужасната усмивка на Лучано, кой знае как оцелял от удара на триъгълното ми лезвие, от кървавата тиня на каналите, която би трябвало да го завлече, вече труп, в безмълвните глъбини на океаните. Преминал е на страната на враговете ми, тласкан от справедлива жажда за мъст.
Монасите хвърлят расата си и се появяват облечени в брони с кръстове, пламтящи върху белоснежните им плащове. Тамплиерите от Провенс! Сграбчват ме, принуждават ме да се обърна назад, а зад мен вече се е появил палачът с двамата си гърбави помощници. Притисват ме върху някакъв уред за изтезание и жигосан с огнено клеймо, ме предават във вечна власт на тъмничаря, безсрамната усмивка на Бафомет се отпечатва завинаги върху рамото ми. Сега разбирам: това се прави, за да заместя Балсамо в крепостта Сан Лео или по-точно да заема мястото, което ми е отредено открай време.
Но ще ме разпознаят, казвам си. И тъй като всички вече вярват, че аз съм той, затворен на негово място, някой все пак ще ми се притече на помощ — поне моите съучастници. Не може току-така да се подменят затворници, без никой да забележи. Не сме вече във времената на Желязната маска… Каква жестока самоизмама! В главата ми като мълния проблясва, докато палачът притисва главата ми към един бакърен леген, от който се кълбят зеленикави изпарения, ужасната истина: сярната киселина!
Покриват очите ми с превръзка и потапят лицето ми в разяждащата течност; остра, непоносима болка, кожата на страните ми, на носа, на устата ми, на брадичката ми се сбръчква, лющи, достатъчен е миг и когато ме издърпват за косите, лицето ми е неузнаваемо, проказа, едра шарка, размазани черти, химн на погнусата, ще се върна в затвора, както се връщат много бегълци, които са имали смелостта да се обезобразят, за да не бъдат заловени.
— А! — извиквам победен. И по думите на разказвача едно слово изскача от разядените ми уста, една въздишка, един вик на надежда: Изкуплението!
Но изкупление за какво, стари Рокамбол? Ти си знаеше, че не трябва да се опитваш да ставаш главен герой! Наказан си, при това със собственото си оръжие. Подиграл си се с писачите на измислици, а сега, както виждаш, самият ти пишеш с алибито на компютъра. Самозалъгваш се, че си зрител, защото четеш текста върху екрана, сякаш думите са написани от друг, но си попаднал в клопката, ето че искаш да оставиш следи в пясъка. Дръзна да измениш текста на Романа на света, а Романът на света те оплита в своите мрежи и омотава в своите примки, които не ти си начертал.
По-добре да беше останал на своите острови, Джим Царю на Конопа, и тя да те смята за умрял.
376
Пет века изминаха… — цитат от „Скитникът евреин“ на Йожен Сю. Целият файл съдържа вплетени в текста цитати, взети от различни популярни четива от края на XIX и началото на ХХ в.: от „Рокамбол“, от романите на Салгари и на Морис Льоблан, но също и от Балзак, Кафка, Киплинг, Томази ди Лампедуза…
377
Блек Фрайърс (англ.) — Черните монаси.
378
Сатор Арепо — част от класическия „магичен квадрат“, съставен от пет думи, четящи се във всички посоки (sator, arepo, tenet, opera и rotas).
379
Великата Игра — цитат от „Ким“ на Киплинг.
380
Кавалерийската атака при Балаклава — битка по време на Кримската война (1854 г.) между руснаци и англичани.
381
О, ирония на езика… — непряк цитат от Балзак.
382
Познато, познато… — защото трикратното завъртане на ножа в сърцето е скрит цитат от „Процесът“ на Кафка.
383
Хирам (969–935) — крал на Тир, съюзник на Соломон.
384
Белиал — в Библията олицетворение на злото, синоним на Дявола.
385
… тези твои зъбки на вълчица… — цитат от „Гепардът“.
386
Антинея
387
… Ето ме, казвам си, владетел на света… — цитат от „Кухата игла“ на М. Льоблан.
388
Джузепе Арчимболдо (1527–1593) — италиански художник, автор на картини с фантастични сюжети: човешки портрети, съставени от растителни или животински елементи.
98
Националсоциалистическата партия не толерираше тайните общества, защото сама беше тайно общество със своя велик магистър, с расистката си философия, със своите ритуали за посвещаване.
Мисля, че по това време Алие убягна на контрола ни. Този израз употреби Белбо, и то с подчертано безразличен тон. И този път го отдадох на ревността му. Мълчаливо страдащ от натрапчивата мисъл за властта на Алие над Лоренца, той на висок глас се подиграваше с растящото влияние на Алие върху Гарамонд. Може би и ние имахме вина за това. Алие бе започнал да въздействува на Гарамонд почти година по-рано, още от времето на алхимическия празник в Пиемонт. Гарамонд му бе поверил картотеката на сефетата, за да подбере нови жертви, които да обогатят каталога на „Разбулената Изида“, съветваше се с него вече за всяко решение и без съмнение всеки месец му подписваше чек. Гудрун, която периодично извършваше експедиции към дъното на коридора, отвъд стъклената врата, отвеждаща към приглушеното царство на „Мануцио“, ни докладваше загрижена, че на практика Алие бил окупирал канцеларията на госпожа Грация, диктувал й писма, водел нови посетители в кабинета на Гарамонд, с една дума, и тук омразата изтръгваше от устата й още повече гласни, се разполагал като господар. Наистина можехме да си зададем въпроса защо Алие прекарва цели часове над картотеките на „Мануцио“. Беше имал достатъчно време да научи всички налични сефета, които можеха да бъдат примамени за нови автори на „Разбулената Изида“. И все пак продължаваше да пише, да влиза в контакти, да изпраща покани. А ние в края на краищата окуражавахме неговата самостоятелност.
Тази ситуация не беше неприятна за Белбо. Колкото повече Алие се задържаше на улица Маркиз Гуалди, толкова по-малко време прекарваше на улица Синчеро Ренато и следователно по-малка беше вероятността „Симон“ да смути с неочакваното си нахлуване честите и непредвидими появи на Лоренца Пелегрини, при които лицето на Белбо се озаряваше от вече нескривано вълнение. И аз нямах нищо против тази ситуация, тъй като все повече разлюбвах „Разбулената Изида“ и все повече се увличах по моята история на магията. Смятах, че съм научил от диаболистите всичко, което можеше да се научи, и оставях Алие да поддържа контакти и да сключва договори с новите автори.
Диоталеви също не възразяваше, в смисъл че светът за него сякаш имаше все по-малко значение. Сега, като си мисля, продължаваше застрашително да слабее, понякога го заварвах в неговата стая наведен над някой ръкопис, но с поглед, зареян в празното пространство, и писалка, която се изплъзваше от ръката му. Не дремеше, по-скоро изглеждаше напълно изтощен.
Но съществуваше и друга причина, поради която се съгласявахме Алие да се появява все по-рядко при нас, да ни връща ръкописите, които беше отхвърлил, и да изчезва по коридора. Всъщност не искахме да слуша нашите разговори. Ако се бяхме запитали защо, щяхме да си отговорим, че се срамуваме или че не искаме да сме нетактични, тъй като се подигравахме с метафизични неща, в които той по някакъв начин вярваше. Но истината беше, че изпитвахме недоверие към него и постепенно се поддавахме на чувството, че трябва да сме сдържани като хора, посветени в някаква тайна, и неусетно отпращахме Алие сред непосветените, ние, които постепенно и все по-насериозно откривахме това, което сами бяхме измислили. От друга страна, както каза Диоталеви в момент на повишено настроение, като си имахме истински Сен-Жермен, не ни беше нужен предполагаемият.