Махалото на Фуко
Шрифт:
— Всичко това си го измислил ти, каза отегчен Диоталеви.
— Измислил съм го, ама не! До тази идея е стигнал в началото на XIX век някакъв американец, Симс. По-късно, в края на века, я подхваща друг американец, някой си Тийд, който се опира на алхимични опити и на евангелието от Исая. След Първата световна война теорията е усъвършенствувана от един германец, не му помня името, който основава Движение на учението за кухата земя. Тогава Хитлер и неговите хора откриват, че тази теория пасва точно на техните принципи, и после, изглежда, сбъркали няколко изстрела на техните Фау–1 тъкмо защото пресмятали траекториите им, тръгвайки от хипотезата, че земната повърхност е вдлъбната, а не изпъкнала. Хитлер вече се е убедил, че е Царят на Света и че неговите първи помощници от нацисткия Генерален щаб са Непознатите Управници. И къде живее този Цар на Света?
— В какъв смисъл?
— Но помислете малко. Представете си, че искате да извършите един геноцид…
— Моля ти се, прекъсна го Диоталеви, вече прекаляваме. Стомахът ме боли. Тръгвам си.
— Не бързай толкова. Когато Тамплиерите изкормваха сарацините, ти се забавляваше, защото е станало отдавна, а сега се възмущаваш като дребен интелектуалец. Ние се мъчим да прекроим историята и нищо не трябва да ни плаши.
Оставихме го да продължи, победени от неговия ентусиазъм.
— Това, което прави впечатление при геноцида на евреите, е протакането на процедурата. Първо ги държат да гладуват в лагерите, после ги събличат голи, след това душовете, после педантичното съхраняване на камарите от трупове и складирането на дрехите, описването на личните вещи… Всичко това не е рационално, ако въпросът е бил само да бъдат унищожени. Става рационално обаче, ако са търсели послание, което едно от тези милиони същества, йерусалимският представител на тридесетте и шест невидими, е носел скрито в подгъва на дрехата си, в устата си или татуирано на кожата… Единствен Планът обяснява необяснимата бюрократичност на геноцида! Хитлер претърсва евреите, за да открие следата, идеята, която ще му позволи да определи с помощта на Махалото точното място, където под вдлъбнатия свод, с който кухата земя обгръща сама себе си, се пресичат подземните токове. А те, внимавайте в съвършенството на концепцията, именно в тази точка се отъждествяват с небесните токове, с което теорията за кухата земя материализира, така да се каже, хилядолетната херметическа интуиция: което е отдолу е равно на онова, което е отгоре! Мистичният полюс съвпада със сърцето на земята, тайният чертеж на светилата е всъщност тайният рисунък на подземията на Агарта, няма разлика между рай и ад и свещеният Граал, този Lapis exillis, е в действителност Lapis ex coelis 393 в смисъл, че е Философският Камък, който се ражда като обвивка, край, граница, хтоническо лоно на небесата! И когато Хитлер определи местонахождението на тази точка в центъра на земната кухина, който е съвършеният център на небето, той ще стане господар на света, на който е Цар по силата на расата си. Ето защо до последния момент отдън своя бункер той се надява, че ще успее да открие Мистичния Полюс.
393
Lapis ex coelis (лат.) — Камък от небето.
— Стига, спря го Диоталеви. Вече съм съвсем зле. Боли ме.
— Наистина му е зле. Не е от идейния
Едва тогава Белбо сякаш разбра. Бързо стана, за да подкрепи приятеля си, който се облягаше на масата, полуприпаднал.
— Извинявай, увлякох се. Нали не ти прилоша от нещата, които наговорих? От двадесет години си знаем шегите, нали? Ама ти наистина не си добре, може би си прав и ще излезе някакъв гастрит. Да знаеш, че едно хапче „Меранкол“ ще те оправи. И една грейка. Хайде, ще те изпратя до вкъщи. Но после ти трябва лекар. Не е зле да се изследваш.
Диоталеви каза, че може да се прибере и сам с такси, че не е седнал да умира. Трябвало само да си легне. Щял да извика лекар. Честна дума. И че не му било станало лошо от историите на Белбо. Бил се усетил зле още предната вечер. Белбо, изглежда, се успокои и го изпрати до таксито.
Върна се угрижен.
— Като си помисля, от няколко седмици това момче не ми харесва. Има тъмни кръгове около очите… Но дявол да го вземе, аз вече от десет години трябваше да съм в гроба от цироза, а ето ме жив и здрав, пък той, който живее като аскет, е получил гастрит, а може би и нещо по-лошо, според мен ще излезе язва. По дяволите Планът. Тоя живот, дето го живеем, е живот на луди.
— Аз мисля, че от едно хапче „Меранкол“ ще му мине.
— И аз се надявам. Но ако си сложи и термофор, по-добре. Дано се оправи.
101
Qui operatur in Cabala… si errabit in opere aut non purificatus accesserit, devorabitur ab Azazale. 394
Диоталеви получи кризата към края на ноември. Очаквахме го един ден в редакцията, но той се обади по телефона и ни съобщи, че постъпва в болница. Докторът казал, че симптомите не били тревожни, но било по-добре да си направи изследвания.
394
Qui operatur in Cabala… (лат.) — Който работи в Кабалата… ако сгреши в работата си или пристъпи нечист, ще бъде погълнат от Азазал.
Белбо и аз свързвахме болестта му с Плана, в който навярно бяхме задълбали прекалено много. С половин уста се убеждавахме, че не е логично, но се чувствувахме виновни. За втори път ставахме съучастници с Белбо: веднъж, когато бяхме премълчали (пред Де Анджелис), и този път, когато и двамата бяхме говорили твърде много. Нямахме основание да се чувствуваме виновни, бяхме убедени в това, но не можехме да се освободим от угризенията. По тази причина за повече от месец престанахме изобщо да споменаваме Плана.
Две седмици по-късно Диоталеви се появи и уж безгрижно ни заяви, че поискал от Гарамонд отпуск по болест. Предписали му лечение, не обясни точно какво, за което трябвало да ходи в болницата веднъж на два-три дни и от което се чувствувал поотслабнал. Не смятах, че може да отслабне повече: лицето му вече не се отличаваше по цвят от косите му.
— И престанете с тези истории, каза. Разрушават здравето, както виждате. Розенкройцерите си отмъщават.
— Не се безпокой, отвърна му Белбо с усмивка, ние на Розенкройцерите ще им покажем един такъв и ще те оставят на мира. И направи жест с ръка.
Лечението продължи чак до началото на следващата година. Аз бях потънал в историята на магията, истинската, сериозната, казвах си, а не нашата. Гарамонд се отбиваше в стаята ни най-малко веднъж на ден, за да пита какви са новините от Диоталеви.
— И ви моля, уведомявайте ме за всичко, от което има нужда, искам да кажа за всеки проблем, който се появи. Бих искал аз, фирмата, да направим каквото можем за нашия ценен приятел. За мен той е като син, нещо повече, като брат. Във всеки случай, слава Богу, живеем в цивилизована страна и каквото и да разправят, се радваме на превъзходно обществено здравеопазване.
Алие искаше да покаже колко е услужлив, попита ни за името на болницата и се обади по телефона на директора й, негов скъп приятел (на всичкото отгоре, както ни обясни, брат на едно „сефе“, с което бил в най-сърдечни отношения). Диоталеви щял да бъде обкръжен с особени грижи.
Лоренца беше разтревожена. Почти всеки ден се отбиваше в „Гарамонд“, за да разбере какво става. Белбо трябваше да бъде щастлив, но изнамери нов повод за мнителност. При тези посещения Лоренца всъщност му бягала, защото не идвала заради него.