Махалото на Фуко
Шрифт:
— Но моите диаболисти винаги могат да кажат, че Тамплиерите са знаели тайната на Кухата игла и следователно посланието е написано в Провенс през четиринадесетия век…
— Разбира се, че е така. Но сега иде ред на третото послание. Третият кръг, приложен към шестте букви. Чуй го: merde i’en ai marre de cette steganographie. 410 И това си е съвременен френски, Тамплиерите не са говорили така. Така е говорил Инголф, който след като си е блъскал главата, за да закодира своите измишльотини, още веднъж си е направил удоволствието да прати по дяволите в шифрован вид това, с което се е занимавал. Но тъй като не е бил лишен от хитрост, забележи, и трите послания се състоят от тридесет и
410
Merde i’en ai marre de cette steganographie. (Неправ. фр.) — По дяволите, писна ми от тази стеганография.
— А защо тогава Инголф е изчезнал?
— Кой ти е казал, че е бил убит? Може би на Инголф му е омръзнало да стои в Оксер и да вижда само аптекаря и тази стара мома, която хленчи по цял ден. Затова заминава за Париж, спечелва нещо, като продава една от своите старинни книги, намира си една вдовичка, която го чака там, и заживява нов живот. Като онези, дето излизат за цигари и жена им повече не ги вижда.
— А полковникът?
— Нали ти сам каза, че дори полицаят не бил сигурен дали е убит, или не? Направил е някаква комбина, жертвите му са се усетили и той си е обрал крушите. В този момент сигурно вече продава краставици на американските туристи и се казва Дюпон.
Не можех да отстъпвам по всички фронтове.
— Добре де, тръгнали сме от някакви обикновени записки, но това още повече доказва, че сме били изобретателни. Самите ние съзнавахме, че фантазираме. Създавахме един поетичен свят.
— Вашият план не е поетичен. Той е абсурден. На никого няма да дойде наум да иде да подпали Троя само защото е чел Омир. Благодарение на Омир опожаряването на Троя се е превърнало в нещо, което никога не се е случило, никога няма да се случи и все пак си остава завинаги истина. Той съдържа различен смисъл, защото всичко е просто и ясно. Твоите розенкройцерски манифести не са нито прости, нито ясни, представлявали са едно празно дърдорене, което обещавало разкритие на не знам какви тайни. Затова толкова хора са се мъчели да ги превърнат в истински и всеки е намирал в тях това, което е търсел. При Омир няма тайни. Вашият план е пълен с тайни, защото е пълен с противоречия. И по тази причина бихте могли да намерите хиляди несигурни в себе си хора, които да са готови да се открият в него. Няма да е зле да захвърлите всичко. Омир не се е преструвал. А вие се преструвате. Който се преструва, да внимава, всички му вярват. Хората не са повярвали на Земелвайс 411 , който ги убеждавал, че лекарите трябва да си мият ръцете, преди да докосват родилките. Казвал е прекалено прости неща. Хората вярват на този, който им продава лосион за растеж на косата. Усещат инстинктивно, че съчетава истини, които са несъвместими, че не е логично и не е за вярване. Но са ги учили, че Бог е многолик, непознаваем и следователно нелогичността е онова нещо, което те смятат за най-близко до природата на Бог. Неправдоподобността е това, което най-силно наподобява чудото. А вие сте измислили лосион за растеж на косата. Това не ми харесва, играта ви е опасна.
411
Игнац Фулоп Земелвайс (1818–1865) — унгарски медик.
Тази история не успя да провали нашата почивка в планината. Излизах на дълги разходки, четях сериозни книги, никога не бях се занимавал толкова с детето. Но между мен и Лия остана нещо недоизказано. От една страна, Лия ме бе притиснала до стената и не й беше приятно, че ме е унизила, от друга, не беше напълно убедена, че ме е убедила.
Всъщност изпитвах носталгия по плана, не исках да го изоставя, твърде дълго бяхме съжителствували с него.
Преди няколко сутрини станах рано, за да се кача на първия влак за Милано. А в Милано Белбо щеше да ми се обади от Париж и аз щях да сложа началото на тази история, която още не съм изживял докрай.
Лия беше права. Трябваше да разговарям с нея по-рано. Но и в такъв случай пак нямаше да й повярвам. Бях възприел създаването на Плана като момент от Тиферет, сърцето на сефиротското тяло, съюза между правилото и свободата. Диоталеви ми беше казал, че Моше Кордоверо предупреждавал: „Който се възгордее заради своята Тора пред невежата, с други думи, пред целия народ на Яхве, ще накара Тиферет да се възгордее пред Малхут.“ Но едва сега разбирам какво е Малхут — Царството на тази земя — в нейната сияйна простота. Можах да разбера, докато още разбирам, но навярно е твърде късно, за да надживея истината.
Лия, не знам дали ще те видя пак. Ако не успея, последният образ, който ще запазя от теб, е отпреди няколко сутрини — ти, сънена под завивките. Целунах те и се поколебах, преди да изляза.
VII. НЕЦАХ
107
412
Превод от немски Димитър Статков, изд. „Народна култура“, 1958 г.
За това, което се бе случило по време на моето отсъствие и по-точно през последните дни преди връщането ми, можех да съдя само по файловете на Белбо. Но от тях само един беше по-ясен, подреден в конкретни данни, и той беше последният, вероятно този, който Белбо е писал, преди да замине за Париж, с цел аз или някой друг, за бъдещата памет, да можем да го прочетем. Останалите текстове, които явно бе писал както обикновено за себе си, не можеха да се разтълкуват напълно. Единствено аз, който вече бях навлязъл в интимния свят на неговите признания върху Абулафия, можех да ги дешифрирам или поне да извадя заключения от тях.
Беше началото на юни. Белбо изглеждаше разтревожен. Лекарите бяха свикнали с мисълта, че единствените роднини на Диоталеви са той и Гудрун, и най-сетне бяха проговорили. На въпросите на печатарите и коректорите Гудрун вече отговаряше с беззвучно отваряне на уста в едносрична дума. Така се изрича срамната болест.
Гудрун посещаваше Диоталеви всеки ден и мисля, че го притесняваше със своите искрящи от съчувствие очи. Той знаеше, но му беше неприятно, че другите знаят. Говореше с мъка. Белбо беше написал: „Лицето му се състои само от скули.“ Косите му падаха, но това беше от терапията. Белбо беше написал: „Ръцете му се състоят само от пръсти.“
Мисля, че по време на един от мъчителните им разговори Диоталеви е намекнал на Белбо това, което е щял да му каже в последния ден. Белбо вече си е давал сметка, че отъждествяването с Плана е нещо лошо, може би дори самото Зло. Но може би за да възвърне реалността на Плана и неговата чисто въображаема същност, той го бе описал дума по дума, сякаш бяха спомени на полковника. Разказваше го като посветен, който доверява последната си тайна. Мисля, че за него е било нещо като лечение: отпращал е отново към литературата, макар и долнопробна, това, което не беше животът.