Махалото на Фуко
Шрифт:
„Прекрасен е този експрес, намесил се Алие, но винаги трябва да имаш запазено място, особено в този сезон.“ Белбо отвърнал, че и в последния момент да се качи, места се намирали, макар и във вагон-ресторанта, където сервирали закуската. „Дано сте прав, казал Алие. А Болоня е красив град. Но през юни там е много горещо…“
„Ще остана само два-три часа. Трябва да обсъдим един епиграф, имаме трудности с репродукциите.“ После изведнъж изтърсил: „Още не съм в отпуск. Ще си взема почивка някъде около лятното равноденствие, може би ще реша да… Вие ме разбирате. И разчитам на вашата дискретност. Говорих ви като на приятел.“
„Умея да мълча повече и от вас. Във всеки случай искрено ви благодаря за доверието.“
Белбо се чувствувал доволен от тази среща. Пълна победа на неговата астрална способност да пресъздаде позора и падението на подлунния свят.
На другия ден Алие му се обадил по телефона: „Моля да ме извините, скъпи приятелю, но се сблъсквам с малък проблем. Вие знаете, че се занимавам със скромна търговия на старинни книги. Днес привечер от Париж ми пристигат десетина тома от XVIII век, които са твърде ценни, а трябва на всяка цена да ги предам до утре на моя съдружник от Флоренция. Би трябвало да ги занеса лично, но тук ме задържа друг ангажимент. Помислих си, че има едно решение. Нали заминавате в Болоня? Утре ви чакам на гарата десет минути преди тръгването, давам ви едно малко куфарче, вие го слагате върху мрежата за багаж в купето и го оставяте там. Като стигнете в Болоня, може би ще трябва да слезете последен, за да не би някой да го открадне. Във Флоренция моят съдружник се качва във влака и го прибира. Знам, че ще ви затрудни, но ако ми направите тази услуга, вечно ще съм ви благодарен.“
„С удоволствие ще ви услужа, отвърнал Белбо, но как ще разбере вашият приятел във Флоренция къде съм оставил куфарчето?“
„Аз съм по-предвидлив от вас и ви запазих място, номер 45, вагон 8. Запазено е до Рим, така че никой не може да го заеме нито в Болоня, нито във Флоренция. Ето, в замяна на затруднението, което ще изтърпите заради мен, аз ви предлагам удобството да пътувате седнал, без да трябва да висите във вагон-ресторанта. Не се осмелих да ви купя и билет, не исках да си помислите, че имам намерение да ви се отплащам по такъв нетактичен начин.“
Точно като изтънчен благородник, помислил си Белбо. Ще ми изпрати каса скъпо вино. Да пия за негово здраве. Вчера исках да го унищожа, а сега дори му правя услуга. Така се получи, не можех да му откажа.
В сряда сутринта Белбо отишъл на гарата по-рано, купил си билет за Болоня и намерил Алие до вагон номер 8 с куфарчето в ръка. То било доста тежко, но не обемисто.
Белбо го качил над място 45 и се настанил със своята купчина вестници. Новината на деня било погребението на Берлингуер. Малко по-късно един брадат господин седнал на съседното място. На Белбо му се сторило, че го е виждал някъде (със закъснение се досетил, че може да е било на празника в Пиемонт, но не бил сигурен). До тръгването купето се запълнило.
Белбо се зачел във вестника, но брадатият пътник се опитвал да завърже разговор с всички. Започнал с реплики за горещината, за несъвършенствата на климатичната инсталация, за факта, че през юни човек никога не знае дали да облече летни дрехи или нещо по-сериозно. Изказал убеждението, че най-подходящата дреха е тънкият блейзер, точно като сакото на Белбо, и го запитал дали не е англичанин. Белбо отвърнал, че е англичанин и че се казва Бърбери, и отново се задълбочил в четенето. „Те са най-добрите, продължил господинът, но вашето сако е особено красиво, защото няма златни копчета, които да бият на очи. И ако ми позволите да кажа, много добре стои на тази тъмночервена връзка.“ Белбо му благодарил и отново разтворил вестника. Господинът продължил да говори с другите за това колко е трудно да се съчетаят връзките и саката, а Белбо четял. Зная, мислел си, всички ме упрекват, че съм невъзпитан, но аз се качвам на влак, за да нямам отношения с хората, стигат ми на земята.
Тогава господинът отново се обърнал към него: „Колко
После дошъл кондукторът. Запитал Белбо защо билетът му е до Болоня, а запазеното място — до Рим. Белбо обяснил, че в последния момент е променил решението си. „Завиждам ви, казал брадатият, явно можете да взимате решения както ви скимне, без да се съобразявате с портфейла си.“ Белбо се усмихнал и се обърнал на другата страна. Сега пък, казал си, всички ме гледат като че ли съм разсипник или съм обрал някоя банка.
В Болоня Белбо станал и се приготвил да слиза. „Ще си забравите куфарчето“, спрял го неговият съсед. „Не, във Флоренция ще се качи да го вземе един човек, отвърнал Белбо, даже ще ви помоля да го наглеждате.“
„Бъдете спокоен, ще го пазя“, уверил го брадатият.
Белбо се върнал в Милано вечерта, прибрал се вкъщи с две консерви месо и пакет бисквити, пуснал телевизора. Отново Берлингуер, естествено. Затова и новината минала почти незабелязано, съвсем в края.
Същия ден по обяд в Трансевропейския експрес, по отсечката Болоня-Флоренция, вагон номер 8, пътник с брада изказал подозрение по отношение на друг пътник, който слязъл в Болоня, оставяйки куфарче на мрежата за багаж. Обяснил наистина, че някой щял да го прибере във Флоренция, но нали точно така действували терористите? И после, защо бил запазил мястото до Рим, след като слизал в Болоня?
Потискащо безпокойство обхванало спътниците от купето. В един момент брадатият заявил, че повече не издържа на напрежението. По-добре да сгреши, казал, отколкото да загине, и предупредил началника на вагона. Началникът на вагона спрял влака и повикал железопътната полиция. Представям си как е изглеждал този влак насред планината, с разтревожените пътници, които плъзнали край линията, и специалистите по обезвреждането, които пристигнали… Експертите отворили куфарчето и намерили в него часовников механизъм, нагласен за часа на пристигането във Флоренция. Бил достатъчен, за да убие десетина души.
Полицията на успяла да открие брадатия пътник. Вероятно се бил качил в друг вагон и слязъл във Флоренция, за да не попадне във вестниците. Приканвали го да се обади.
Другите пътници си спомняли извънредно ясно мъжа, оставил куфарчето. Бил човек, който от пръв поглед будел съмнение. Носел тъмносиньо английско сако без златни копчета, тъмночервена вратовръзка, бил мрачен тип и сякаш искал на всяка цена да мине незабелязан. Но се изпуснал, че работи във вестник ли, в издателство ли, изобщо някъде, където бил свързан (и тук мненията на свидетелите се различавали) с физиката, с метана или с метампсихозата. Но във всички случаи били намесени арабите.
Полицейските постове и управленията били вдигнати на крак. Вече пристигали сведения на вниманието на следствието. Двама либийски граждани били задържани в Болоня. Полицейският специалист изготвил опознавателен портрет, който показали на екрана. Рисунката не приличала на Белбо, но Белбо приличал на рисунката.
Белбо не се съмнявал. Мъжът с куфарчето бил той. Но куфарчето трябвало да съдържа книгите на Алие. Потърсил Алие, но никой не вдигал телефона.
Било вече късно вечерта, не посмял да излезе, взел сънотворно и легнал да спи. На сутринта пак опитал да се свърже с Алие. Никой. Слязъл да купи вестници. За щастие на първите страници отново публикували материали за погребението и съобщението за влака и опознавателният портрет се намирали на вътрешните страници. Прибрал се вкъщи, вървейки с вдигната яка, после забелязал, че пак е облякъл блейзера. Добре, че бил без тъмночервената вратовръзка.