Махалото на Фуко
Шрифт:
Ами ако изведнъж осветях някое живо същество, нечие лице, изпратено от Властелините, което повтаря огледално моето придвижване? Кой щеше да извика пръв? Целият бях в слух. За кой дявол? Аз не вдигах шум, вървях на пръсти. Следователно и той.
Следобеда бях изследвал внимателно разположението на залите и бях убеден, че и в тъмнината ще намеря стълбището. Вместо това блуждаех почти опипом, загубил ориентация.
Може би минавах през някоя зала за втори път, имах чувството, че никога няма да се измъкна, а може би тъкмо в това безсмислено лутане между машините се състоеше ритуалът.
В действителност не желаех да сляза, всъщност исках да отложа срещата.
Бях излязъл от Перископа след дълга и безмилостна преоценка на собствената си съвест, в продължение на часове бях анализирал нашата грешка от последните години, опитвайки се да си дам сметка защо без никаква основателна причина се намирах тук, търсейки Белбо, който бе попаднал на това място по още по-неоснователни причини. Но щом прекрачих прага на Перископа, всичко се промени.
… Двигателят на Фроман: отвесна конструкция с ромбоидна основа, ограждаща като анатомичен модел от восък, който изважда на показ изкуствените си ребра, поредица от бобини, батерии и знам ли там, клапи, прекъсвачи, както ги наричат в учебниците, задвижвани от един трансмисионен ремък, свързан с пиньон посредством зъбчато колело… За какво ли е служел? Отговор: за да измерва подземните токове, естествено.
Акумулатори. Какво ли са акумулирали? Много близко до ума беше, че Тридесет и шестимата Невидими, упорити и тайнствени пазители на тайната, нощем чукат на клавиатурата си, пишейки позивните, за да изтръгнат един звук, една искра, сигнала, и напрегнато следят диалога между противоположните страни, между бездната и повърхността, между Мачу Пикчу и Авалон, пиу, пиу, пиу, тук Памерсиел, тук Памерсиел, засякох трептенето, тока Му 36, който брамините почитат като блед дъх на Бог, сега включвам колектора, микромакрокосмическата верига е затворена, трептят под земната кора всички корени на мандрагората, чуй Песента на Вселенската Сим-патия. Минавам на приемане.
Боже Господи, войски проливат кървища по полята на Европа, папи анатемосват, императори хемофилици се срещат в ловната хижа на Палатинските Градини, за да изработят прикритие, пищен параван за действията на онези, които в Соломоновия храм се вслушвали в едва доловимите команди на Umbilicus Mundi 418 .
И Те бяха тук, за да пускат в действие тези псевдотермични хексатетраграматични електрокапилатори, така би се изразил Гарамонд, нали? — и от време на време някой ще изобрети, знам ли там, някаква ваксина или пък лампичка, за да оправдае чудесното приключение на металите, макар че целта е съвсем друга, ето ги тук, посред нощ, всички събрани и движат прозрачното колело на електростатичната машина на Дюкрете 419 , а зад нея — две вибриращи топчета накрая на дъговидни пластинки (може би тогава са се допирали и са сипели искри, Франкенщайн се е надявал по този начин да вдъхне живот на своя Голем, но не, очакваният сигнал: на работа, мой ум, я гледай старият му кърт как бърже ровел! 420 …
418
Umbilicus Mundi (лат.) — пъпът на света.
419
Йожен Дюкрете (1844–1915) — френски учен и индустриалец, изработил първия френски радиопредавател, изобретател на радиотелефонията и на безжичния подземен телефон.
420
… на работа, мой ум… — комбиниран цитат от две действия на „Хамлет“.
… Ето тази шевна машина (какво друго би могло да бъде, ако не една от онези най-модерни шевни машини, рекламирани навремето с гравюри, заедно с хапчетата за увеличаване на бюста или с огромния орел, който прелита над планините, сграбчил в ноктите си чудодейното подмладяващо питие, Робур Конкистадора, Р. К.), само че ако се пусне в действие, завърта едно колело, колелото задвижва пръстен, а пръстенът… За какво служи пръстенът, какво слуша той? Табелката обясняваше: „Индукционните токове на земното поле“. Най-безсрамно, децата могат да го прочетат при следобедните си групови посещения на Музея, дотолкова човечеството е вярвало, че върви в друга посока, всичко е могло да бъде опитано, да бъде проведен върховният експеримент, представен като принос в механиката. Властелините на Света са ни мамили в продължение на векове. Били сме заблудени, излъгани, прелъстени от Заговора и сме писали химни в прослава на локомотива.
Обикалях сред тези чудеса. Виждах се дребен, миниатюрен, смаян пътешественик по улиците на един механичен град, настръхнал от метални небостъргачи. Цилиндри, акумулатори, лайденски стъкленици, струпани една върху друга, малка двадесетсантиметрова въртележка, електромагнитен турникет. Талисман за стимулиране на симпатичните токове. Светообразуваща колонада от девет тръби, електромагнит (или гилотина?), а може би пък печатарска преса с някакви висящи куки, окачени на оборски вериги. Преса, която би могла да служи за мачкане на ръце или глави. До нея — стъклен звънец, скачен с двуцилиндрова пневматична помпа, след това нещо като аламбик, под него — купа, а вдясно — медно кълбо. Сен-Жермен
Поставка за лули с множество малки пясъчни часовничета с удължени шийки като жени на Модилияни, съдържащи неизвестно вещество, наредени в две редици по десет; горните им балончета обаче са на различни височини, подобни на малки монголфиери, които се готвят да излетят, но са задържани към земята от тежки гюллета. Апарат за производство на Ребиса, пред очите на всички!
Отделът за предмети от стъкло. Явно съм се върнал обратно. Зелени бутилки, някакъв домакин садист ме черпи с чиста отрова. Железни калъпи за отливане на бутилки — отварят и затварят своите челюсти, ами ако някой вместо бутилка си пъхне ръката? Щрак, както сигурно са действували онези огромни клещи, онези ножици, скалпелите с извит връх, способни да проникват в аналния пръстен, в ушите, в матката и да изтръгнат още свежия зародиш, за да бъде счукан с мед и пипер и да утоли глада на Астарта… В залата, която прекосявах в момента, се намираха големи стъклени витрини, виждах копчета за задвижване на стоманени свредели, които навярно са се приближавали безмилостно към окото на жертвата като махалото в кладенеца от разказа 421 . Всичко сякаш беше някаква карикатура, подобна на Голдберговите ненужни машини, на менгеметата за изтезание, в които жестокият Пит измъчва Мики Маус. Ето външното сцепление с три пиньона, тържество на ренесансовата механика, свързано с имената на Бранка, Рамели, Дзонка, познавам ги тези сцепления от илюстрациите за чудесното приключение на металите, но тук бяха поставени в по-ранни времена, през миналия вече, вече готови да притискат и мачкат бунтарите след завладяването на света. Тамплиерите бяха научили от хашшашиините как да затворят устата на Нофо Деи в деня, когато щяха да го заловят, пречупеният кръст на Фон Зеботендорф щеше да усуче по посока на слънцето сгърчените крайници на всеки, опълчил се срещу Властелините на Света. Всичко беше готово и очакваше само знака, пред очите на всички! Планът беше явен, но никой не можеше да го открие, скърцащите челюсти щяха да запеят своя тържествуващ химн, велика оргия на злобни захапки, вкопчващи се една в друга с безжалостно щракане, сякаш всичките им зъби едновременно се къртят и сипят по пода.
421
… като махалото в кладенеца… — става дума за разказа „Кладенецът и махалото“ на Едгар Алън По.
Накрая попаднах пред предавателя с издухване на искри, проектиран за Айфеловата кула, за излъчване на устни сигнали между Франция, Тунис и Русия (Тамплиери от Провенс, павликяни и Кръвници от Фес — Фес наистина не е в Тунис и Кръвниците са живели в Персия, но какво от това, не бива да навлизаме в такива неуловими тънкости, след като се тръгнали по следите на Времето на Неуловимото), вече бях виждал тази огромна машина, по-висока от човешки ръст, със стени, целите надупчени от нещо като люкове за проветрение; кой иска да ме излъже, че е радиоапарат? Ами да, познах го, дори същия следобед бях минал покрай него: сградата на Центъра „Бобур“!
Пред очите на всички. И наистина, за какво ли е служило това гигантско кутиище в центъра на Лутеция (Лутеция, люкът на тинестото подземно море), там, където навремето е бил Търбухът на Париж, с онези хоботи за ловене на въздушните течения, с онази луда плетеница от тръби, канали, онова Дионисово ухо, разтворено към външната празнота, за да излъчва звуци, послания, сигнали, чак до центъра на земното кълбо и да ги върне, изригвайки информация от ада? Отначало Музея, като лаборатория, после Кулата като сонда и накрая „Бобур“ като вселенски приемник и предавател. Може би са изградили онази огромна вендуза, за да угодят на четиримата рошави и мръсни студенти, които отиваха да чуят последната плоча с едно японско приспособление за слушане? Пред очите на всички. „Бобур“ като вход към подземното царство на Агарта, паметника на Equites Synarchici Resurgentes. А другите, двата, трите, четирите милиарда Други, не го знаят или полагат усилия да не го узнаят. Глупци и илицисти 422 . А Пневматиците — неотклонно към целта, в продължение на шест века.
422
Илицисти — в гностическата метафизика философите, привърженици на материалното обяснение на света, които се противопоставяли на пневматиците, защищащи духовното начало
И изведнъж се озовах пред голямото стълбище. Спуснах се по него, все по-предпазлив. Наближаваше полунощ. Трябваше да се скрия в моята наблюдателница, преди да са дошли Те.
Мисля, че беше единадесет или малко по-рано. Бях прекосил залата „Лавоазие“, без да паля фенерчето, по спомени от следобеда, и поех по коридора с модели на локомотиви.
В църквата вече имаше хора. Виждах движещи се и трепкащи светлини. Чувах тропот и стържене на тътрени и местени предмети.
Угасих фенерчето. Дали щях да стигна навреме до войнишката будка? Прокрадвах се край витрините с влакчета и скоро се приближих до статуята на Грам в трансепта. Издигаше се върху дървен пиедестал във форма на куб (кубичният камък на Езод!), сякаш за да наблюдава входа към църковния хор. Спомних си, че моята Статуя на Свободата се намираше някъде непосредствено зад гърба му.