Махалото на Фуко

Эко Умберто

С филцови шапки без периферии, подобни на фесове, широки черни плащове, закопчани само на врата, Ревящите Дервиши изскочиха от автомобилите като възкръснали от гробница мъртъвци и приклекнаха край магическия кръг. В дъното флейтите вече свиреха нежна музика и те, също нежно, отмерваха ритъма с длани по пода и клатеха глави.

От кабината на аероплана на Брьоге като мюезин на минаре се появи пети, който започна да пее молитва на непознат език, стенейки, ридаейки, надавайки пискливи викове, докато барабаните отново се обадиха, ускорявайки все повече темпото.

Мадам Олкот се бе навела зад гърбовете на братята Фокс и им шепнеше окуражителни думи. Тримата се бяха облегнали в креслата, с ръце

на дръжките и затворени очи, капки пот избиваха по челата им, а всички мускули на лицата им играеха непрекъснато.

Мадам Олкот се обърна към множеството на посветените:

— Сега моите мили близнаци ще доведат сред нас три лица, които са знаели.

— Направи пауза, после обяви: Едуард Кели, Хайнрих Кунрат и… След още една пауза добави: — Граф Сен-Жермен.

За първи път виждах Алие да губи самообладание. Стана от стола и направи грешен ход. Нахвърли се върху жената, избягвайки само по случайност кълбото на Махалото, и закрещя:

— Усойница, лъжкиня, знаеш много добре, че не е вярно… — После се обърна към публиката: — Клевета, клевета! Спрете я!

Но никой не помръдна, нещо повече, Пиер дори зае мястото му на стола и каза:

— Продължавайте, Мадам.

Алие се укроти. Възвърна си самообладанието и се дръпна настрани, смесвайки се с тълпата.

— Хайде, продължавайте, предизвикателно подхвърли той, да видим тогава.

Мадам Олкот махна с ръка, сякаш обявяваше старта на надбягване. Музиката ставаше все по-оглушителна и скоро се превърна в какофония от дисонанси, барабаните биеха без определен ритъм, танцьорите, които вече бяха започнали да движат горната част на тялото си напред и назад, наляво и надясно, станаха, отхвърляйки плащовете си и разпервайки ръце, сякаш се готвеха да полетят. За миг се задържаха неподвижни, после започнаха да се въртят на място, подпирайки се само на единия крак, с лица, обърнати нагоре, съсредоточени и отсъствуващи, докато плисираните им туники, подчинявайки се на техните пируети, се разперваха като камбани, тъй че телата им заприличваха на пясъчни стълбове, вдигнати във въздуха от ураган.

Междувременно медиумите се бяха някак свили, лицата им изглеждаха напрегнати и разкривени, сякаш се мъчеха безрезултатно да се изходят, дишаха с хъркане. Отблясъците от мангала бяха отслабнали, а привържениците на Мадам Олкот бяха угасили всички фенери, разположени на пода. Църквата беше осветена само от фенерите, запалени в кораба.

И бавно-бавно се извърши чудото. От устните на Тео Фокс започна да излиза някаква белезникава пяна, която постепенно се втвърдяваше; същата пяна, но малко по-късно, избликна и от устата на неговите братя.

— Давайте, близначета, шепнеше насърчително Мадам Олкот, давайте, още едно усилие, точно така…

Танцьорите пееха дрезгаво и истерично, клатеха глави, после ги залюляха по-силно, виковете, които надаваха, отначало бяха конвулсивни, но по-късно се превърнаха в хрипове.

Телата на медиумите сякаш излъчваха някакво вещество, отпърво газообразно, после по-гъсто, нещо като лава, някаква белтъкоподобна течност, която се разгъваше бавно, надигаше се и спадаше, пълзеше по раменете, по гърдите, по бедрата им с вълнообразните движения на влечуго. Вече не можех да установя откъде излиза — дали от порите на кожата им, от устата, от ушите или от очите им. Тълпата напираше и все повече се приближаваше до медиумите и танцьорите. Страхът ме бе напуснал: сигурен, че ще се смеся с останалите, излязох от наблюдателницата си, като с това се излагах още повече на въздействието на изпаренията, изпълващи пространството под сводовете.

Около медиумите витаеше някакво сияние с неясни млечни очертания. Веществото беше на път да се отдели от тях и добиваше все по-амебовидни форми. От масата,

обвиваща един от братята, се откъсна нещо като острие, което се виеше и катереше по тялото му, сякаш беше хищна птица, която искаше да го клъвне. На върха на острието постепенно се образуваха два израстъка, готови да се приберат като рога на охлюв…

Танцьорите, затворили очи, с разпенени уста, без да престават да се въртят около себе си, бяха започнали, доколкото позволяваше пространството, едно кръгово движение около Махалото, като само по чудо избягваха траекторията му. В този усилващ се вихър бяха захвърлили шапките си, тъй че дългите им черни коси се развяваха, а главите им сякаш се отделяха от телата. Крещяха както онази вечер в Рио: „Хухухууу, хухухууу…“

Белите форми се открояваха вече по-рязко. Една от тях беше добила очертанията на човешка фигура. Другата напомняше фалус, колба, аламбик. Третата съвсем ясно заприлича на птица, на кукумявка, с големи очни кръгове, щръкнали уши и крив клюн на стара учителка по естествена история.

Мадам Олкот запита първата:

— Кели, ти ли си?

И от формата се чу глас. Но говореше не Тео Фокс, а някакъв далечен глас, който с труд произнасяше:

— Now… I do reveale, a… a mighty Secret if you marke it well… 428

428

Now… I do reveale, a… a mighty Secret if you marke it well… (Англ.) — Сега… Ще разкрия една… велика Тайна, внимавайте добре…

— Да, да, настояваше Мадам Олкот.

И гласът продължи:

— This very place is call’d by many names… Earth… Earth is the lowest element of All… When thrice yee have turned this Wheele about… thus my greate Secret I have revealed… 429

Тео Фокс вдигна ръка, сякаш искаше милост.

— Почини си малко, задръж пяната, каза му Мадам Олкот. После се обърна към кукумявката:

— Познах те, Кунрат. Какво искаш да ни съобщиш?

429

This very place… (Англ.) — Това място се зове с много имена… Земята… Земята е най-долният елемент от Всички… Когато завъртиш трижди това колело… така моята голяма Тайна е разкрита…

Кукумявката отвърна:

— Алелу… ия, алелу… ия… Was…

— Was?

— Was helfen Fackeln Licht… oder Briln… So die Leut… nicht sehen… wollen… 430

— Ние искаме, каза Мадам Олкот. Кажи ни това, което знаеш.

— Символон козму… та антра… ке тин енкозмион… динамеон еритендо… и теологи 431 .

Лео Фокс също беше напълно изтощен, гласът на кукумявката почти заглъхна накрая. Лео сведе глава и с мъка поддържаше говорящата форма. Безмилостна, Мадам Олкот му викаше да не се отпуска. После се обърна към последната форма, която беше добила човешки образ:

430

Was helfen… (Нем.) — Каква полза от светлината на факлите… или очилата… щом хората… не искат… да виждат…

431

Символон козму… (гр.) — Символът на света… пещерите… и световната… на силите… богословите… Цитат от „Пещерата на нимфите“ на Порфирий.