Мантри за здраве и дълголетие

Попов Дмитрий

Глава II

Загадки и тайни на човешкия организъм

Вторият мозък – загадки и тайни

В самия край на миналия век професорът по клетъчна биология в Колумбийския университет (САЩ) Майкъл Гершон попита риторично „Човекът има, две очи, две ръце, два крака, защо да няма и два мозъка?” В научните среди думите му бяха възприети като забавна шега, но оказа се, че ученият е имал твърде сериозни основания за подобен въпрос. А те произтичали от едно потънало в забвение любопитно изследване в началото на миналия век на професора по физиология и хистология в Кембриджския университет (Великобритания) Джон Нюпорт Ленгли. Той установил, че в коремната област на човека са струпани необичайно

много неврони – около 200 милиона! Толкова, колкото имат в мозъка си кучето и котката, които считаме за твърде умни животни.

Професор Гершон си задал логичния въпрос – каква е ролята в човешкия организъм на това огромно струпване на нервни клетки тъй далеч от главния мозък? Установено било, че тази огромна армия от неврони е разположена по цялото протежение на храносмилателния тракт – от хранопровода до ануса, чиято дължина е цели 9 метра. Според професор Гершон невроните в коремната област управляват редица сложни процеси, свързани с храносмилането – контрола върху придвижването на храната в стомашно-чревния тракт, поддържането на параметрите на биохимичната среда във всяка от неговите части, с оглед нормалното функциониране на действащите в тях ензими, регулирането на секрецията на последните, всмукването на хранителните вещества в кръвния ток и пр. Наред с това невроните изпълняват и охранителна функция. При попадане на различни патогени (вируси, бактерии) през слизестата обвивка на червата те тутакси задействат имунната защита, предизвикват диария или повръщане с цел тяхното отстраняване, както и на продуцираните от тях токсини.

Съществуват убедителни доказателства, че невроните в коремната област активно общуват и „разговарят” помежду си. Техният език – невромедиацията, е съставен от химически думи – т.нар. невромедиатори. В това общуване участват над 40 от известните невромедиатори. Например около 95% от важния невромедиатор серотонин се секретира и действа в коремната област и едва 5% от него достига до главния мозък. В главния мозък – в хипоталамуса, „думата” серотонин се разчита като задоволство, хармония, радост от живота, но в храносмилателния тракт тя има друг „смисъл” – управление на преминаването на храната през червата, регулиране на имунната защита и т.н.

Има натрупани редица доказателства за това, че ролята на ентералната нервна система, състояща се от това внушително количество неврони, не се изчерпва само с регулирането на сложния процес на храносмилането. Множество изследвания по недвусмислен начин показват, че тя играе изключително важна роля за физическото и психическо състояние на човека. Доскоро се считаше, че нашите емоции влияят на храносмилането. Всъщност, оказва се, че храносмилането, посредством ентералната нервна система, активно влияе на нашите емоции и съдейства за развитието на едно от най-ценните качества на човешкия мисловен процес – интуицията. Нещо повече, нервните клетки в коремната област контролират работата на органите, разположени в нея, както и тази на сърцето. Тази сложна невронна система продуцира и значителни количества ендорфини – белтъчни вещества с опиатни свойства, имащи способността да притъпяват болестните усещания и да извикват чувство на удовлетворение и щастие.

Едно от широко разпространените заболявания – синдромът на раздразненото черво, от което според статистиката страда всеки десети човек, всъщност се обуславя от хиперактивност на клетките на втория човешки мозък, която се предизвиква от стрес или психологична травма. Прелюбопитно е заключението на френски учени, според които уврежданията на нервните клетки на главния мозък при някои нервнодегенеративни заболявания като Паркинсон и Алцхаймер се наблюдават в клетките на втория мозък две десетилетия преди развитието на болестта. Това крие изключителни възможности за своевременно започване на активно лечение на тези коварни заболявания.

„Редица наблюдения сочат, че ентералната нервна система в по-голямата част от своята активност действа напълно автономно, т.е. независимо от главния мозък. Всичко казано по-горе послужи като основание в медицинската терминология да бъде въведено понятието „втори мозък”. Привържениците

на еволюционната теория за произхода на човешкия индивид считат, че в контекста на развитието на живота на земята този термин е неточен, тъй като „вторият” мозък се е появил…преди „първия”, главния мозък. В първите живи организми на планетата основната функция, неразривно свързана с тяхното съществуване, е била храносмилането. Този процес е бил „обслужван” от нервна система, която постепенно се е усъвършенствала. С появата на очите и ушите обаче възникнала необходимостта от обработка на получаваната от тях информация.

С тази дейност се заел главният мозък, който „преотстъпил” грижата за храносмилателния процес и управлението на коремните органи на втория мозък. С покоряването на огъня от човека преди около 1,5 милиона години енергийните разходи на организма за храносмилането се съкратили около 16 пъти, тъй като топлинната обработка в значителна степен улеснила усвояването на храната. Освободеният енергиен ресурс бил насочен към развитието и поддържането на функциите на главния мозък. Главният мозък на съвременния човек консумира цели 20% от добиваната от организма енергия. Изграден е от около 85 милиарда неврони, общуването между които се осъществява посредством 100 невромедиатори. Двата мозъка постоянно, извън нашата воля, обменят информация помежду си. Тя се осъществява чрез т.нар. блуждаещ нерв – вагуса.

Изключително любопитен е фактът, че около 90% от предаваните чрез вагуса сигнали постъпват от втория към главния мозък, формирайки т.нар. емоционален фон и поведението на индивида. Някои специалисти в нововъзникналото научно направление – неврогастроентерологията, считат, че вторият мозък също се нуждае от почивка и периодично преминава в състояние, подобно на сън. Нещо повече, нему са присъщи дори и съновидения! Да си спомним познатата поговорка: „Гладна кокошка просо сънува”. Изключителен научен интерес през последните години представлява т.нар. чревна микрофлора, чиято роля за физическото и емоционално-психическото състояние на човека е огромна.

Храносмилателния тракт на човека обитават 100 хиляди милиарда бактерии – хиляда пъти повече от звездите в Галактиката! Техният брой е сто пъти по-голям от този на клетките на човешкия организъм. Тази огромна армия от микроорганизми с маса около 2 килограма, усвоява около 30% от потребяваните от организма калории, преработва значителна част от веществата, с които човешкият метаболизъм не може да се справи, предоставя на организма редица ценни витамини – В₁, В₂, В₃, В₆, В₇, В₉, В₁₂ и К, и други вещества, участващи в безброй жизненоважни процеси в човешкото тяло и повишаващи капацитета на неговата имунна защита. Преди няколко години беше разшифрован окончателно геномът на бактериите в храносмилателния тракт на човека, състоящ се от три милиона гени. За сравнение човешкият геном се състои от около 28 000 гени, кодиращи белтъчните вещества в тялото на Хомо Сапиенс. Т.е. срещу тези 28 000 човешки гени противостоят цели 3 000 000 бактериални гени – над сто пъти повече!

Иначе казано ние сме много повече бактерии, отколкото хора. Следва откровено да признаем безспорният факт, че човек едва ли би оцелял, без обитаващите в него бактерии. Изследванията през последните години доказват, че освен подпомагане на храносмилателния процес и снабдяване на организма с ценни за неговия метаболизъм вещества, чревните бактерии имат твърде близко отношение към някои хронични заболявания. Например по тях може да се съди за предразположението на организма към диабет тип 2, сърдечно-съдови проблеми и заболявания на черния дроб. Неотдавна беше установено, че чревната микрофлора притежава и…манипулативни способности. За осигуряване на предпочитаните от тях хранителни вещества (въглехидрати, протеини, липиди и др.) чревните бактерии емитират в средата т.нар. сигнални молекули, които предизвикват определени реакции във втория мозък, чиито сигнали по определен начин се разчитат от главния мозък.