Мантри за здраве и дълголетие
Шрифт:
Постоянното пребиваване при указаните нива на въглероден диоксид в околната среда може да доведе до понижаване на имунитета, увреждане на сърдечно-съдовата система, диабет, чупливост на костите, влошаване на репродуктивните функции, изменения в молекулата на ДНК и пр. Пределно допустимото ниво на въглероден диоксид в закрити помещения е 0,1–0,15%. За съжаление тенденцията на уплътняване на помещенията с т.нар. PVC дограма с цел съхраняване на скъпоценните калории превърна офиси, класни стаи и жилищни помещения в херметични кутии, в които съдържанието на въглероден диоксид значително превъзхожда нормалното, към което човешкият организъм е приспособен в резултат на хилядолетната си еволюция.
Очевидно въглеродният диоксид е един от многото скрити ключове, дълбоко закодирани от Твореца в човешкото тяло, който отключва вратата към бленуваното здраве. Ключ – реликва, „спомен” от онези далечни години, в които планетата се е къпела във въглероден диоксид.
Епигенетиката – предверие към райските порти?
ДНК безспорно е едно от най-великите достижения на човешкия разум. Дългата битка за разкриването на една от най-съкровените тайни на нашата планета се увенча с успех в самото начало на третото хилядолетие. Консорциумът от учени, участващи в грандиозния международен проект Човешки геном, планираше финалният акорд да прозвучи през 2003г. – в чест на 50-тата годишнина от разкриването на структурата (т.нар. двойна спирала) на молекулата на дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) от носителите на Нобелова награда американеца Джеймс Уотсън и англичанина Франсис Крик. Плановете обаче неочаквано се объркаха, тъй като „лошото момче” в науката – невероятният американският генетик професор Джон Крейг Вентър, изпревари плеадата световни знаменитости, участващи във въпросния консорциум, и финишира първи, разчитайки по феноменален начин дълбоко закодираната тайна на човешката същност.
Невероятното достижение Джон Вентър представи на официална церемония през 2000 година в присъствието на американския президент Бил Клинтън. Недолюбван (че кога са обичали гениите?) и одумван, Джон Вентър все пак накара света богоговейно да замълчи. Първоначалната идея е да продаде тайната и получените средства да използва за финансиране на грандиозните си проекти, свързани с решаване на редица глобални проблеми на планетата, с които през последното десетилетие скандализираше света. В крайна сметка, под бурните аплодисменти на човечеството, откритието е предоставено безвъзмездно на научната общност.
Още не беше утихнал звънът от чашите с шампанско в чест на знаменателното събитие, когато пред учените се изправи сянката на ново предизвикателство. Предвижданията за броя на гените в човешкия геном далеч не се оправдаха. Оказа се, че те са около три пъти по-малко от очакваните – едва около 30 000. Изключителен смут в научните среди предизвика фактът, че генетичният код на едноклетъчния организъм – амебата, се оказа около 200 пъти по-дълъг от този на човека! Грешка или нова, невероятна загадка? А може би при по-сложните организми ДНК е по-компактна? Тогава защо геномът на дрождите е двеста пъти по-кратък от човешкия? Въпросите бяха много повече от разумните отговори.
Обяснението на този невероятен феномен все пак беше намерено. И то е, че висшите организми са способни от една генетична схема, кодирана в молекулата на ДНК, да синтезират множество варианти на протеини. Т.е., използвайки компютърната терминология, човешката ДНК представлява хардуер, който някакъв скрит софтуер използва, за да създаде това невероятно творение – човешкия организъм, със сини, зелени или кафяви очи, руси или черни коси, обаятелна или не дотам фигура, тъмна или светла кожа, висок или нисък ръст, болнав или с цветущо здраве до дълбока старост и т.н. и т.н. Така в биологията се роди една нова наука със спиращи дъха переспективи, докосваща се плътно до гениалния замисъл на Твореца, която получи респектиращото название епигенетика, т.е. надгенетика („i” на гръцки – над, свръх).
Епигенетиката дава отговор на трудния въпрос защо човекът се различава тъй много от шимпанзето, въпреки че неговият геном (генетичният код в ДНК) на 98,7% съвпада с човешкия. Очевидно различията в „софтуера” на двата организма са огромни. В интерес на истината терминът „епигенетика” е предложен от английския биолог Конрад Уодингтън в далечната 1942г. – доста преди окончателното разкриване на химическата природа на гените и строежа на ДНК. Интуитивно идеите на тази най-нова наука с невероятно бъдеще прозират в редица изследвания през втората половина на миналия век.
Първата Нобелова награда в тази област обаче е връчена едва през 2006г. Нейни носители са американските учени Андрю Файър и Крейг Мело. Основополагаща идея в епигенетиката е, че голяма част от гените в човешката ДНК „работят” непостоянно и тяхното включване (експресия) зависи от действието на редица външни фактори. Т.е. генетичната информация, която наследяваме от родителите си, не е присъда, която получаваме при раждането си, а през нашия живот тя може да се „разчете” по най-различен начин. За този прочит съществено влияние оказват факторите, действащи върху организма на майка ни по време на бременността , екологичното състояние на средата, която обитаваме, начинът ни на живот (хранителен режим, емоционални преживявания, вредни навици) и пр.
Иначе казано в човешкия организъм действат т.нар. епигенетични превключватели, които са в състояние да накарат да „замълчат” определени гени в ДНК, а други да „заговорят”. И това, което ще сътворят тези гени, може да е или гибелно за нашия организъм (рак, диабет, инфаркт, инсулт), или да ни доведе до райските порти – дълъг живот без болести и недъзи. Изключително важно е, че въпросните изменения се запаметяват от клетките дори и след прекратяване на въздействието на външните фактори. Т.е. хранителният режим и навиците на бъдещата майка се отразяват не само на жизнения статус на нейната рожба, но и на внуците и правнуците. От начина на живот в изключително висока степен зависи дали тя ще роди неудачник с посредствени интелектуални възможности и вечно разклатено здраве или дете с цветущо здраве и висок интелект. В този смисъл отговорността на всеки от нас пред бъдещите поколения очевидно е огромна.
Понятно е, че белите петна в тази нова, едва прохождаща наука, са много. Един от въпросите, който е пряко свързан с управлението на „епигенетичния софтуер”, е как се осъществява въздействето върху „словоохотливостта” на гените. От различните механизми на епигенетичната регулация относително най-добре изучен е този на т.нар. метилиране – включването на метилна (-СН3) група в състава на цитозина, една от четирите азотни бази в молекулата на ДНК. Този механизъм представлява и най-голям практически интерес, тъй като е пряко свързан с начина на хранене на съответния индивид, с жизнените навици (физически натоварвания, спорт, тютюнопушене, алкохол и т.н.), с екологичната среда, мозъчната дейност, емоционалните въздействия и т.н.
Съществуват редица храни, съдържащи вещества, които влияят активно на механизма на метилиране. В зеления чай например се съдържа флавоноидът епигалокатехин-3-галат (EGCG), който активизира гените, потискащи нарастването на туморните образувания, деметилирайки съответни участъци от ДНК. Изофлавонът генистеин, съдържащ се в соята, както и каротеноидът ликопен, богати на който са доматите и динята, също участват активно в управлението на процеса на метилиране на цистеина, оказвайки съществено влияние върху поведението на определени гени в молекулата на ДНК.