Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Не, не тогава — отвърна Търкъл.
— А някога изобщо?
— Не, всъщност не, просто се шегуваше, нали разбирате.
— Не, не разбирам. Ще повторя въпроса си — г-н Фаулър казвал ли ви е нещо за г-н Неш, след като сте му съобщили, че той е настоящият… любовник на г-ца Шин?
— Ами, да, разговаряхме отново някъде към април-май — обадих му се, просто за да поддържам контакт, нали знаете, и го попитах дали онзи Неш все още му създава проблеми, дали не иска да дойда и да му видя сметката, вместо него?
—
— Да, нали знаете.
— Попитали сте г-н Фаулър дали не иска да убиете г-н Неш?
— Е, може и така да го изтълкувате, но…
— Можете ли да ни кажете какво точно ви отговори г-н Фаулър?
— Но нали ви разправям, че се шегувахме. Знаете как хората непрекъснато говорят такива работи.
— Няма значение, г-н Търкъл, ако обичате, кажете на съдебните заседатели, какво точно сте говорили.
Търкъл погледна към Фаулър и театрално повдигна рамене. Чоморо удари с чукчето си и му каза да се въздържа от подобни жестове и да отговори на въпроса.
Търкъл въздъхна.
— Казах: „Хей, нямам никаква работа следващите няколко седмици, мога да си взема почивка, да дойда при теб и да оправя онзи тип“. Съдията ми отвърна: „Не, благодаря, ако искам да го премахна, мога и сам да го направя“.
— Това е достатъчно ясно — казваше Моузес Макгайър. — Нито един съдебен заседател няма да го вземе за чиста монета…
— Никога не знаеш какво ще си помислят съдебните заседатели — отвърна му Харди.
— Да, но Търкъл е бил прав. Хората непрекъснато си говорят така, това не означава нищо.
— Освен, когато наистина означава.
Беше сряда вечер. Не точно „тяхната вечер“, но Франи беше поканила брат си. Когато Харди се прибра у дома в седем и половина, тя му наля една бира, каза му, че специално тази вечер го освобождавала от обета му да се въздържа от алкохол през седмицата и го заведе до креслото му във всекидневната. Щял да бъде по-добър адвокат, ако можел да се презареди. Моузес щял да дойде всеки момент. Щели да си устроят романтична вечеря с агнешко бутче и той щял да седне и да се нахрани като хората.
Беше възнамерявал да продължи да чете и чете, и че те — стенограмите щяха да пристигнат по-късно тази вечер, вероятно и писмените показания на Мей. Искаше да прегледа отново всяка дума, казана от Търкъл — Чоморо бе обявил заседанието за закрито, след като Пулиъс беше свършила с частния детектив и Харди щеше да проведе кръстосания си разпит утре.
Изведнъж си даде сметка, че стига толкова. Франи беше права, прекалено бе скапан, за да мисли. Допи бирата си и запали камината, пусна светлинките на елхата и заслуша как Джон Фахи свири някакво коледно парче на китара.
Моузес вече беше дошъл, Франи си тананикаше и сновеше напред-назад между кухнята и трапезарията, докато подреждаше масата. Изпи още една бира. Чувството за клаустрофобия, което го
— Истинският проблем е — каза той — че Търкъл е бил замесен, точка. Не е толкова заради показанията му, въпреки че и те сами по себе си са достатъчно лоши, а заради факта, че Анди изобщо го е наел.
— Какво лошо има в това? Искал е да разбере какво се е случило, защо Мей го е зарязала.
— И наема частен детектив? Ти би ли наел частен детектив?
Моузес повдигна рамене.
— Той е бил действащ съдия. Може да не е имал време да я проследи лично. Не знам… той какво ти каза?
— Същото. Но аз какво трябва да кажа на съдебните заседатели? Ние всички сме преживявали раздели, нали така? Търсим ли на пет хиляди километра частен детектив, който да продължи с преследването?
Франи беше под арката между трапезарията и всекидневната.
— Аз бих те преследвала до края на света — каза тя. — Междувременно, вечерята е сервирана.
Беше надминала себе си. Супата представляваше гъст бульон с тапиока и кисела сметана. Агнешкото, натъпкано с чесън и натъркано с розмарин и лимонов сок, беше сервирано с гарнитура от картофи и спанак с мускатово орехче и оцет. Тя дори изпи половин чаша от прекрасното орегонско „Пино Ноар“. Говориха си за отминалите Коледи. Спомените на Моузес за родителите им с Франи, спомените на Харди за неговите. Изобщо не стана дума за процеса.
След като Моузес си тръгна, Харди и Франи почистиха масата и заедно измиха чиниите, наваксваха изгубеното, измисляха имена за новото бебе, закачаха се.
— Ще си помислиш ли, че съм ужасен човек, ако не работя тази вечер? — попита Харди.
Очите на Франи блестяха.
— Не смятам, че ще можеш да си го простиш — тя го прегърна.
— Ами ако стана рано?
— Колко рано?
— Много рано.
Франи се направи, че размишлява.
— А какво ще правиш, ако не работиш?
— Може би ще си легна, ще поспя.
— Кое от двете?
53
Много рано се оказа четири часа, но той се събуди ободрен, нарастващата паника, която го бе обзела, някак си се беше разсеяла. Облече си спортен екип — дълго долнище и шушлякова грейка — и изпухтя шест километровата си обиколка.
До пет и петнайсет се беше изкъпал и облякъл и беше на бюрото си с вчерашната стенограма и напечатаните показания на Мей Шин от прокуратурата.
Опасенията му напълно се оправдаха.
„В: Тогава вече сте били престанали да се виждате с г-н Фаулър, нали така?
О: Да, мисля, че беше в началото на март. Просто случайно ме завари у дома. Обикновено оставям на телефонен секретар, но очаквах Оуен да ми се обади, така че вдигнах.
В: И какво ви каза Фаулър?
О: Каза, че се тревожел за мен.