Неоспоримо доказателство
Шрифт:
В: Защо?
О: Каза, че разбрал, че се виждам с Оуен Неш. Предполагам, че бе чувал лоши неща за него или си е мислел, че е чувал. Каза, че искал да се увери, че съм добре.
В: Вие какво му отговорихте?
О: Опитвах се главно да му кажа, че се държи глупаво. Вижте, не исках да го наранявам. Тогава той ми каза, че ако Оуен ми направел нещо, да съм отидела при него, винаги съм можела да отида при него. Е, опитах се да му обясня, казах му, че ако не друго, Оуен ме кара да се чувствам по-сигурна, отколкото някога съм била с него. Поне беше взел пистолета.
В:
О: Пистолетът. Не ми харесваше да се мотае наоколо и помолих Анди да го вземе у тях — не го исках в къщата си. Но той не можел да го направи, тъй като бил съдия…
В: И после какво?
О: Казах му, че сме оставили пистолета на «Елоиз» в чекмеджето отдясно до леглото, в случай, че станеше нещо и ми дотрябваше, но поне вече не беше у дома. Без него се чувствах в по-голяма безопасност.
В: И какво отговори съдията — г-н Фаулър — на това?
О: Всъщност, нищо. После ме попита защо съм престанала да се виждам с него. Наистина ми беше трудно, но му казах… Бях се влюбила в Оуен.
В: Как реагира той на това?
О: Каза, че си мислел, че съм била влюбена в него. Аз му отвърнах, че съм го харесвала, че е означавал много за мен. Попита ме, какво ще стане, ако Оуен изчезне от картинката, мислела ли съм, че мога да се виждам отново с него?
В: А вие какво му отговорихте?
О: Казах му, че съжалявам, но просто не мога. Оуен ме беше променил или аз се бях променила. Вече просто не бях същата, бях друг човек. Той каза, че ако Оуен го нямало, може би съм щяла да изпитвам — както преди — същите чувства, които съм изпитвала към него. Мислех си, че Оуен винаги ще бъде тук…
В: Няма нищо, г-це Шин, успокойте се.
О: Казах, че не знам.
В: Че не знаете какво, Мей?
О: Какво ще правя, ако Оуен го няма. Не можех да мисля за това. Вярвах му, на Оуен искам да кажа. Той нямаше да ме напусне. Тогава Анди… съдията… каза, ами ако нещо се случело с Оуен? Какво съм щяла да правя тогава?
В: И вие какво му отговорихте?
О: Мисля, че му отвърнах, че не знам, дори не желаех да мисля за подобно нещо.“
Харди се натъкна на Глицки под паметната плоча на загиналите полицаи във фоайето на Съдебната палата. Беше девет и двадесет. Заседанието на съда се откриваше след десет минути, а Анди Фаулър още не беше пристигнал. Джейн му звънеше у дома за трети път от девет часа насам, предишните два пъти никой не беше вдигнал.
Харди разказа на Ейб за съкрушителните свидетелски показания на Мей Шин.
— Може би Фаулър просто е решил да зареже всичко и да избяга.
— Не би го направил. Дал е един милион долара гаранция, Ейб. Предал си е паспорта.
Глицки, далеч по-осведомен в това отношение, се усмихна.
— Искаш нов паспорт ли? Дай ми десет минути. Ще ти струва петдесетачка.
— Не би го направил.
— Един милион долара не могат да се сравнят с живот в панделата. Особено за човек като Фаулър… знаеш ли колко време ще оцелее съдията, ако се озове там? Това е добрата новина — няма да се мъчи дълго. Лошата е, че ще се мъчи много.
— Няма да отиде в затвора,
— Да бе, забравих.
Джейн се приближи и поклати глава.
— Знаеш ли — каза Харди, — баща ти ме състарява преждевременно.
— Ще дойде.
— И Коледа идва, Джейн.
Глицки си погледна часовника.
— След около три минути вече ще се смята за обида на съда.
— Да, г-н Харди?
— Ваша светлост, г-н Фаулър се обади от една бензиностанция преди около двайсетина минути. Колата му се е повредила. Щял да вземе такси — няма да се забави повече от половин час.
Чоморо преподрежда нещата по банката си в продължение на минута. Мъчеше се да не издаде колко е ядосан, но не успя напълно.
— Г-це Пулиъс? — попита той.
— Какъв избор имаме, ваша светлост?
Съдията се опита да се усмихне на съдебните заседатели. Харди знаеше, че това отново е в полза за обвинението. Виновен и закъсняващ. Все още се мисли за важна клечка…
— Е, дами и господа, защо не излезете и не изпиете по още едно кафе? — усмивката изчезна. — Г-н Харди, ако г-н Фаулър не е тук в десет часа и една минута, ще отменя гаранцията му и ще го върна обратно в ареста — разбрахте ли ме?
— Да, ваша светлост.
Да не говорим, помисли си Харди, за проявеното от него самия неуважение към съда, ако се окажеше, че Анди е напуснал страната или е офейкал — не беше препоръчително адвокатите да лъжат съда, както той току-що беше направил. Но какво друго му оставаше?
Харди се изправи от банката на защитата и премина отново през люлеещата се врата в галерията. Джейн седеше до Глицки, който бе останал да види какво ще стане.
— Ами ако не дойде? — попита Ейб.
— Благодаря ти, Ейб, тази мисъл изобщо не ми беше хрумвала — погледна към бившата си съпруга. — Някакви идеи?
— За какво? — Пулиъс бе напуснала прокурорската банка и стоеше в края на пътеката, откъдето случайно беше чула въпроса му.
Харди бързо се извърна.
— За обяд — отвърна той. — Опитваме се да изберем между китайска и италианска кухня.
Беше ли чула? И да беше, с нищо не се издаде.
— Денят ще бъде дълъг — каза тя. — Китайската, изяждаш я и след половин час отново си гладен. Аз бих предпочела италианска — погледът й се отклони от Харди и се насочи към Глицки. — Здравей, Ейб. За малко да не те позная от страната на защитата.
Сержантът кимна сдържано.
— От другата страна няма места — заяви той.
Пулиъс реши да премълчи онова, което се готвеше да каже и отривисто се запъти нататък през галерията.
— Кучка — изсъска Джейн.
Харди не каза нищо. Кръстоса крака, погледна си часовника и зачака.
— Колата ти се е развалила — амбреажа ти се е повредил. Обадил си ми се някъде от „Ломбард“ и си взел такси.
Беше девет и петдесет и осем. Анди се зададе по централната пътека, вървеше така, сякаш светът беше в краката му. Здрависа се с Харди и целуна дъщеря си по бузата. Харди реши да му представи кратката версия и по-късно да го осведоми за подробностите.