Неоспоримо доказателство
Шрифт:
— Разбира се, не казвам, че не си го обичала. Но трийсет и девет не са ли малко множко, за да си му вечно на разположение?
— Не съм му била на разположение.
— Но те е карал да се чувстваш виновна, ако не си била там, когато е искал да те види. Това е доста класически пример за родителски надзор.
— Просто се сърдеше. А аз не исках да се сърди, това е всичко.
Харди знаеше, че копае дупка, но реши, че може да прокопае целия път чак до Китай, стига да види светлинка.
— Спомняш ли си, когато си говорихме онзи ден и ти каза, че си му толкова сърдита? Може
— Не съм му сърдита! Кен се чувства по същия начин.
Харди се облегна назад, укроти топката, искаше да се доизкаже, а не да влиза в спор с нея.
— Баща ти е контролирал хората, Селин. И Кен също. Може би именно затова е преуспял толкова в живота.
— Баща ми не ме е контролирал.
Тя явно не искаше да го чуе. Време за отстъпление.
— Добре. Добре.
— И кой си ти, та да говориш? Откъде се извъди такъв експерт?
Харди вдигна ръка, опита се да я успокои.
— Е, не съм казвал…
— Знам какво казваше. Че баща ми е бил от онези властни изроди и е съсипал живота ми, само защото е обичал дъщеря си и е искал да я вижда. Добре, точно така е. Ние се обичахме. Имали сме страхотни моменти. Ти не го познаваше. Ние се обичахме!
Сега започна да плаче, подсилваше казаното, като удряше с чашата си по масата. Хората наблюдаваха суматохата.
— Селин…
— Махай се. Не ми трябва помощта ти. Махай се. Остави ме на мира.
Харди се наведе напред и отново сложи ръка върху масата.
— Селин.
Тя стовари чашата си, течността се разля по ръцете й, потече по масата.
— Махай се! Веднага! Махай се!
— Мисля, че не е с всичкия си.
— Загубила е баща си, Диз. Бащата на момичето е умрял наскоро и едва ли е било най-подходящия момент да й изтъкваш, че е бил кретен.
— Не съм казал, че е бил кретен. Опитвах се да й дам нещо, за което да се хване, да й помогна да се откъсне, да я накарам да прозре…
— Прозрението идва с времето си.
— Звучи красиво, Моуз. Ще го запомня. Налей ми още едно, ако обичаш.
Харди пиеше „Бушмилс“ в „Шамрок“. Беше сряда, тяхната вечер и той имаше среща с Франи след половин час. Нямаше повече от двайсетина постоянни клиенти, а на бара седяха само двама непознати и се наливаха с бира.
„Литъл Шамрок“ съществуваше от 1893-а. Моузес Макгайър го беше купил през 1977-а и горе-долу го бе оставил във вида, в който си беше. Помещението бе широко само четири и половина метра, от стена до стена и дълбоко около петнайсетина метра. Самият бар — от махагон — заемаше половината разстояние навътре по протежение на лявата стена. Дванайсет маси, с по четири стола всяка, изпълваха мястото пред бара върху покрития с линолеум под. Над тях висеше богат асортимент от вехтории — велосипеди, антикварни въдици, обърната с главата надолу риба меч и централния експонат, един часовник, който бе спрял да тиктака по време на Голямото земетресение през 1906-а година.
В дъното на помещението имаше стар, проснат от стена до стена кафеникав берберски килим, няколко канапета с кресла, маси за кафе и камина. Не беше проектирано да побере максималното количество хора, а да създава
Цялата предна страна на бара се състоеше от два огромни прозореца и комплект люлеещи се врати. От прозорците се виждаше булевард „Линкълн“. На отсрещната страна се намираше парка „Голдън Гейт“, вечно зелени дървета и евкалипти. Преди три години, след като беше работил тук като барман в продължение на близо едно десетилетие, Харди се сдоби с една четвърт от заведението. То беше негов дом толкова, колкото и къщата му.
Макгайър отиде до кранчетата и се върна с халба тъмна бира.
— А какво да правя с това? Виждам те да влизаш през вратата и искам една „Гинес“. Съвсем машинално. Сега имам една налята „Гинес“, а тази вечер ти ми пиеш ирландско.
— Именно елементът на изненада ме прави толкова неустоим. Тази вечер се нуждая от нещо истинско.
— Баща ми казваше, че тайната да контролираш алкохола е никога да не пиеш, когато чувстваш, че имаш нужда да го направиш.
— Дълбокомислени слова — отвърна Харди. — Нощта на афоризмите се е спуснала в „Шамрок“. Само че налей още едно, ако обичаш?
Моузес въздъхна, извърна се, сграбчи бутилката с „Бушмилс“ от задния плот и му наля.
— Пророкът никога не е пророк в собствената си страна, нали знаеш. В това се състои трагедията на гениите. Остави „Гинеса“ — додаде Харди. — И нея ще изпия.
Моузес придърпа столчето си. Харди често казваше, че в лицето Моузес вероятно изглежда така, както Господ би изглеждал, когато остарее. Шуреят му бе само с няколко години по-стар от него, но тези няколко години си бяха казали думата. Беше с дълга, кестенява коса, леко посребрена, хваната на конска опашка отзад и често чупен нос. Имаше характерни бръчки навсякъде — бръчки от смях, бръчки от тревоги, тънички бръчици под очите. Този месец бе гладко обръснат, въпреки че това зависеше.
— Е, защо изобщо е искала да те види тази Селин?
Харди присви рамене.
— Да й подържа ръката, знам ли. Изглеждаше съкрушена. Помислих си, че бих могъл да й помогна да го преодолее. Сега обаче си мисля, че трябва да осигурим охрана за Мей Шин.
— Не смяташ сериозно, че би й направила нещо, нали?
— Не знам какво би направила. Не мисля, че изобщо знае какво прави.
Моузес отпи от собствения си скоч.
— Тя е разстроена, не можеш да я виниш. Вероятно нищо няма да направи — отвърна той.
— Именно това „вероятно“ ме притеснява — Харди извади калъфчето със стрелички от джоба на сакото си и започна да завива ръчно изработените си перца към остриетата. — Мисля да отида да забия няколко — каза той. — Да направя нещо, за което поне ме бива.
Дейвид Фримън вдигна телефона. Работното му време беше изтекло, но той все още седеше зад бюрото си — след вечеря се бе върнал на мястото, което най-много обичаше. Нямаше някаква определена работа, така че се просвещаваше — осведомяваше се за наскорошните решения на Калифорнийския апелативен съд, колкото да се посмее малко.