Нощем с белите коне
Шрифт:
— Съжалявам, колега, но трябва да ви разочаровам! — започна той най-сетне.
— Да ме разочаровате? — погледна го недоверчиво Аврамов.
— Там е цялата работа, че това, което с такъв труд сте открили, е вече открито. Вие не ползвате английски, това е бедата. А това научно съобщение бе направено в Щатите още преди половин година.
Аврамов силно пребледня.
— Не може да бъде! — каза той поразен.
— Неприятно наистина! — съгласи се Урумов. — И все пак това, до което сте стигнали, ви прави чест. Искрено ви казвам — просто съм смаян. Знаете ли
Но Аврамов сякаш не го чу.
— Толкова труд! — прошепна той едва доловимо. Това си беше наистина драма — академикът много добре го съзнаваше. Толкова труд, толкова усилия, толкова надежди! И накрая едно абсолютно нищо.
— Какво да се прави, и друг път са се случвали подобни работи. И все пак имате много сериозна утеха, честна дума ви казвам. Там с тоя проблем са се занимавали цял щаб световноизвестни учени. Похарчили са милиони долари. А вие сте извършили всичко сам.
— Или може би вие не ми вярвате? — трепна внезапно Аврамов.
— В какъв смисъл?
— Може би смятате, че съм си присвоил техните изводи?
— Глупости! — измърмори академикът. — За да направите смешен института и себе си?
Аврамов бръкна нервно в едно чекмедже и извади оттам куп тетрадки.
— Ето ви моите записки! — каза той. — Водил съм ги подробно по дати. Много ви моля да ги прегледате. Може да ви хрумне някаква полезна идея.
В гласа му се усещаха умолителни нотки, беше му навярно много мъчно да се помири с мисълта, че трудът му е отишъл съвсем напусто.
— Добре — кимна академикът.
След малко те излязоха заедно за обедната почивка. Като свали мантата, академикът видя костюма му може би за пръв път през последните няколко години. Беше съвсем износен костюм и ризата, и вратовръзката му отдавна бяха загубили истинския си цвят. Целият му вид беше доста ергенски, всичко в него изглеждаше износено и похабено, включително и обувките, които, кой знае откога, не бяха видели ни боя, ни четка. Дали пък наистина не е ерген? Виждаше му се невероятно. Колкото и да беше странно, никога не се беше запитвал женен ли е, или не един от най-близките му помощници. Никога не беше седял с него край маса. Може би това беше чисто урумовска черта — да живеят затворени в кръга на своята работа, да не смесват никога работата с дружбата или приятелството. И неговият собствен баща нямаше никакви приятели между лекарите и дори странеше упорито от тях.
— Извинете — каза предпазливо Урумов, имате ли деца?
Така въпросът му имаше много по-приличен вид, отколкото ако го запита направо — женен ли сте, приятелю?
— Разбира се — отвърна Аврамов учудено. — Имам две големи деца.
— На колко години?
— Синът ми е първа година студент… А дъщерята…
Той някак неловко прекъсна фразата си, лицето му съвсем посивя.
— Някакви неприятности ли имате?
— Доста големи — отвърна неохотно той. — Страда от глаукома, в много тежка форма при това. Не знам дали ще успеем да я спасим от ослепяване.
— Колко
— Едва дванайсет… Много нещастен случай, както виждате. Направих всичко, каквото може да се направи, водихме я къде ли не в чужбина. В момента е във Виена с майка си…
Това наистина беше тежко нещастие — дванайсетгодишно момиче, застрашено от пълна слепота. Всеки човек и всяко семейство като че ли имат по някакво свое нещастие, понякога съвсем скрито и невидимо, понякога пред очите на хората. И той изведнъж разбра цялата му беднотия, увехналия му вид. Сигурно не беше никак лесно за неговите скромни средства да праща жена си и дъщеря си по чуждите столици.
— Трябваше да ми се обадите — каза е едва доловим укор академикът. — Бих могъл да помогна нещо в министерството.
— Те правят, каквото могат — отвърна някак уморено Аврамов. — Не могат всичко.
— Защо да не могат?
— Ами чужбина е това… Пък и детето не може да пътува само.
— Може би все пак има някакви вратички. И някакви фондове.
— Не знам! — въздъхна помощникът му. — Но законът си е закон, не можеш да го разтягаш, както си искаш.
Урумов едва ли не каза — можеш! — но благоразумно замълча. Защо да му създаде излишни надежди? И едва сега разбра, че Аврамов навярно е разчитал на своето откритие. Колкото и да беше неприложимо в обикновената практика, пак би му донесло нещо. Навярно е задлъжнял до гуша на приятели и роднини и не е виждал никакъв начин как да се разплати.
Те вървяха мълчаливо до пресечката, на която трябваше да се разделят. Урумов му подаде ръка.
— Ще прегледам още днес вашите записки — каза той. — В случая е много важно как сте стигнали до това откритие. Нали знаете, ако една теорема има две доказателства — и двете са законни. Но винаги се предпочита по-ефектното и по-краткото.
Някаква надежда блесна за миг в погледа на Аврамов, но бързо угасна.
— Вие искате да ме утешите — каза той. — Това не е теорема, за съжаление. Какъв смисъл има да откриеш втори път велосипеда?
— Има, разбира се. И без това е откриван няколко пъти. Както знаете, първият е бил ужасно смешен.
— Нищо, прочетете, после ще поговорим.
Урумов обядва умислен под укоризнения поглед на сестра си. Бе му сварила неговата любима леща чорба. Рядко я правеше да не би да свикне с нея, но той я гълташе, без да й обръща внимание. Като че ли я изливаше на земята — така се свиваше сърцето на нещастната му сестра. Най-после не издържа и се обади троснато зад гърба му:
— Това е леща!
— Да, виждам! — отвърна учудено брат й. — Чудесна е!
— Чудесна е — мърмореше огорчено тя. — Много виждаш какво ядеш.
И излезе от кухнята. Като че ли е много лесно в тоя идиотски модерен свят да се намери леща и чубрица. По-добре да си върви в къщи, там нейният непрокопсаник вече трети ден нагъва някаква залоена попска яхния. Така внезапно захапана за съвестта, тя изрита плъстените си туфли и яростно нахлупи своята любима зелена шапка с изкуствени черешки.
— Довиждане! — каза тя сухо от прага на кухнята.