Нощем с белите коне
Шрифт:
— Донче, леля ти Мария е на телефона. Искам да дойда за малко при тебе.
Отговорът оттатък се позабави, наистина само с няколко мига:
— Лельо Марийо, можеш ли да дойдеш до половин час. Защото имам лекции след това.
— Добре, Донче, след двайсет минути съм при теб! — и затвори слушалката.
Не беше от ония жени, които ще си изгубят времето пред тоалетното огледало, макар че видът й бе винаги много спретнат. След малко тя вече бързаше по улицата със своите ситни, но енергични стъпки. Токчетата й, както винаги, отчетливо и рязко чаткаха по тротоара, макар че се чувствуваше вътрешно малко подтисната и разколебана. Вървеше право пред себе
Донка я чакаше, облечена за излизане. Усмихна й се сърдечно, помогна й да си съблече палтото в антрето. Беше й много симпатична тая грот– или фокмачта, вече сама не помнеше думата. Винаги се бе радвала, че Христина дружи с нея. Не приличаше на ония загубени женски патки, които не могат да изчоплят нищо от мозъка си освен някое момче или някоя среща. Особено след победата си в телевизионната викторина се беше издигнала много в очите и.
— Има ли някой у вас? — попита Мария.
— Никой — отвърна Донка. — Нашите са на работа.
— И по-добре — тъкмо ще си поговорим на спокойствие.
Влязоха в стаята на Дончето. Беше доста разхвърляно, навсякъде се търкаляха чорапи, сутиени, даже едни гащички, за невярване малки. Мария леко се разочарова. Тая грот– или фокмачта можеше малко да пораз-треби, като знаеше, че ще й дойде гостенка.
— Седни тук, лельо Марийо.
В стаята имаше само един стол, и то изтърбушен, така че тя седна точно върху пружината като върху човешка длан. Не беше никак удобна тая поза, все й се струваше, че невидимата ръка ще я повдигне лекичко към тавана. Донка се настани на леглото, на стената зад нея бе забито с четири кабарчета фолио на „Пари мач“, цветно, разбира се. Съвсем млада жена, Бриджит Бардо навярно, бе легнала по корем, златиста и съвсем гола, само с едни червени лачени обувки на сгънатите крака. Не беше много подходяща украса за момичешка стая, повече подхождаше за кабинката на някой шофьор от международните линии. Донка улови погледа й.
— Нали е много хубава? — запита тя.
— Това ли е твоят идеал?
В гласа й прозвуча едва забележима иронична нотка, но Донка не я усети.
— Идеал? За мене? Лельо Марийо, само като нея не мога да бъда, аз съм чисто и просто една кобила.
— Чак пък толкова! — усмихна се Мария. — Какво ти е?
— Ами стърча с цяла глава над другите.
— Не е вярно — каза тя. — По улиците се разхождат какви ли не дангалаци.
— Там е работата, че аз не обичам дангалаци. Харесва ми средния формат.
— А приятелят на Христина? — запита внезапно майката. — Според теб той какъв формат е?
Лицето на Донка най-напред пламна, след това потъмня. Мария никога не можа да разбере какво точно попадение е направила.
— Ти за това ли си дошла? — попита Донка сдържано. — Аз пък се чудех…
Чудела се! Нима нейната собствена майка от нищо не се интересуваше? Освен от своите фризури, разбира се.
— Слушай, мойто момиче — започна тя спокойно, — не бива да ме разбираш криво. Аз знам, че Криста не е дете. И съвсем не смятам да я правя калугерка. Все пак имам право да знам — свястно момче ли е?
— Дали е свястно? — Донка едва не подскочи от мястото си. — Ужасно свястно, честна дума ти казвам.
— Да не ти е братовчед нещо? — усъмни се за миг Мария. — Та си толкова сигурна в него.
— Не ми е никакъв! — отвърна Донка. —
— А според теб обича ли я?
Тоя въпрос я намери малко неподготвена.
— Сигурно я обича! Защо да не я обича? Ами аз я обичам, та какво остава за момчетата.
— Значи, не я обича! — каза майката. Донка я погледна втренчено.
— Лельо Марийо, трябва да си избиеш тия глупави мисли от главата. Пък и тая дума — обичаш, не обичаш. Ние, кажи-речи, вече не я употребяваме. И няма смисъл.
— Няма смисъл?
— Разбира се, че няма смисъл. Любовта е като някаква пеперудка — каца, отлита. Не можеш дори да я уловиш, без да й смъкнеш глупавия прашец. А като й смъкнеш прашеца, какво остава от нея? Нищо!… Заприличва на най-обикновена муха. Ние вече не делим момчетата на влюбени и невлюбени. Ние ги делим на лъжливи и истински. И Сашо е момче, като всяко друго момче, но поне е истинско.
— Разкажи ми нещо за него — каза майката.
— Какво да ти кажа? — измърмори неохотно Донка. — Завърши биология. Сега е асистент в института на академик Урумов. Но там е работата, че академикът му е вуйчо. Тъй че ще напредне и в службата, ако това те интересува.
— Когато бях студентка — каза Мария, — всички мои колежки бяха влюбени в Урумов. Но аз не съм го виждала.
— Страшен сладур е — каза Донка оживено. — Представителен, възпитан. И вдовец на всичко отгоре. Ако беше поне петнайсет години по-млад, щях да си го взема като нищо.
— Ти откъде го познаваш? — попита Мария подозрително.
— Бяхме му веднъж на гости… На вилата — има вила като бонбон.
— Значи, работата е доста напреднала! — каза Мария замислено:
Тя помълча известно време, после се усмихна — доста естествено при това.
— Благодаря, мойто момиче… И нека всичко си остане между нас. Ако съм питала нещо — то е за нейно добро.
— Честна пионерска, лельо Марийо.
Като излезе навън, смръщеният декемврийски ден й се стори някак по-светъл и ясен. Облекчението, смесено с малко тъга, я караше едва ли не да подхвърква по пустата улица. Друг път ще мисли за неизбежното, то може и да не се случи толкова рано. В крайна сметка тя е още дете. Мъчно можеше да си представи, че ще остане сама в празния, унил апартамент, без нейната усмивка сутрин и без нейния лъчист поглед, който можеше да пробие и най-гъстата мъгла. В края на краищата всяка майка някой ден остава сама. Но тя щеше да остане съвсем, съвсем сама, без нищичко друго на тоя свят. Освен ако се окаже, че имат нужда от нея, разбира се.
Може би трябва да отличи с нещо днешния ден, Много хубав ден, макар и тъжен. А дали няма да по-разсее тъгата, ако си направи някой подарък? Вече две години се кани да свали от гърба си това износено палто. Преди няколко дни бе зърнала на витрината на „Тексим“ някакво хубаво кафяво каре, но тогава дори не й мина през ум, че може да го купи. Никога нищо не си бе купувала от тоя скъп магазин.
Тя влезе в „Тексим“ и излезе оттам с хубава, жълта австрийска блузка. Карето й се бе видяло безбожно скъпо. В края на краищата една учителка по английски език, която дори не е на щатна работа, а води някакви курсове, трябва да бъде много по-скромна. Сега ще остави покупката у дома, ще вдигне сармите от котлона, след това ще отиде при генерала. Има достатъчно време за всичко. Но в къщи сармите не бяха съвсем наред. Ако ги вдигне от котлона, щяха да Останат малко сурови. Ако ги остави, докато трае урокът при генерала, ще загорят. И тъкмо се чудеше коя от двете злини да предпочете, навън настойчиво се позвъни.