Нощем с белите коне
Шрифт:
Пред прага чакаше млад мъж, облечен в шлифер, с кафеникава спортна шапка на главата. Някакво неясно чувство за опасност я накара да го огледа внимателно, но поне външно човекът изглеждаше повече от порядъчен.
— Другарката Мария Обретенова? Гласът му беше малко твърд, но любезен.
— Аз съм.
— Мога ли да поговоря с вас?
Мария се поколеба, после каза сдържано:
— Но аз не ви познавам. Пък няма друг човек в къщи.
— Няма от какво да се плашите — каза мъжът. — Ето, вижте.
Той бръкна във вътрешния си джоб и й показа служебната си
— Влезте! — каза тя.
В антрето тя сдържано го покани да си свали шлифера, но той измърмори, че няма смисъл, ще остане само няколко минути. Мария го въведе в хола, едва-едва затоплен от слабото парно отопление. Младият мъж седна свободно, сега погледът му беше много по-жив, тя бе готова да се закълне, че в него личеше скрита симпатия.
— Ето в какво се състои моята молба! — започна той направо. — Имаме нужда от някаква снимка на вашия бивш съпруг.
Сърцето й изведнъж се вледени. Може би цяло десетилетие никой не си бе позволявал да спомене пред нея нещо за съпруга и.
— Съжалявам! — каза тя хладно. — Но нямам никаква снимка.
Приветливото изражение на мъжа мигновено угасна, лицето му отново стана далечно и отчуждено.
— Искате да кажете, че вашата дъщеря никога не е виждала лика на своя баща?… Така ли?
— Да, точно така.
— Мъчно ми е да повярвам — каза той.
— Това зависи от манталитета на човека — отвърна тя сухо. — Ако вашият баща постъпеше като моя бивш мъж, вие бихте ли стискали снимката му до сърцето си?
Мъжът навярно разбра, че е сбъркал.
— Моля да ме извините, ако съм ви обидил — каза той. — Но ние винаги сме ви отделяли от вашия мъж. Както знаете, вашата дъщеря не срещна никакви спънки в университета. И получава стипендия. Ние я третираме като ваша дъщеря, а не като дъщеря на предател.
— Аз наистина нямам негова снимка! — каза тя и гласът й потрепера като пред плач.
— Вярвам ви, напълно ви вярвам! — каза мъжът едва ли не уплашено. — И все пак не бихте ли могла да ме упътите? Може би сте имали семеен фотограф. Понякога те пазят негативите.
— Не, той не обичаше да се снима… Може би брат му.
— Може би — измърмори той. Но как да я поискаме?
На Мария й се искаше да зададе само един-единствен последен въпрос, но знаеше, че след това ще се презира до смърт. Особено пък ако не й отговорят.
— А къде е той сега? — попита тя с някакъв чужд глас.
— В Австралия! — отвърна той неохотно.
Мъжът помълча един миг.
— В Австралия? — трепна тя. — Та той не знае английски.
— Точно това ни озадачава. И искаме да идентифицираме името с личността.
— И според вас с какво се занимава там?
— С професията си. Но там е работата, че в щата Виктория не признават на чужденците дипломите за юридическо образование.
— Искате да кажете, че всъщност не се занимава със своята професия? А само се маскира с нея?
— Знаем положително, че се занимава с политически интриги — отвърна все така неохотно мъжът. — Нищо, прощавайте за безпокойството — той наложи кафявата си шапка още в хола. — Съжалявам много, че разрових неприятния спомен.
След
— Виждате ми се уморена днес! — каза съчувствено генералът.
Тоя грамаден генерал с бича глава, без никакъв врат, с яки плещи, които биха могли да понесат десетки бандилероси и пробои, с болнични туфли в миши цвят, сякаш ги бе задигнал от някакъв военен санаториум. Много странен генерал. Погледът му бе едновременно и благ, и малко неспокоен, и подозрителен като при наивните хора, които вечно се боят някой да не им се присмее. Пред него имаше цял куп идеално подострени моливи, макар че пишеше на машина. А на машината пишеше тъй, сякаш бъхтеше някому главата в пода. По тоя безподобен начин бе написал дебел том партизански мемоари, а сега довършваше втория. Мария бе прочела книгата му преди няколко месеца, смаяна до немай-къде. Доста тромав език, епитети като билярдни топки, които мигновено отскачат при докосване, опити за метафори. Но образите на хората бяха така живи и осезаеми, сякаш изскачаха като мишки изпод ударите на машинката.
— Не съм — отвърна тя. — Но имах днес доста неприятна среща.
— Вие сте прекалено чувствителна — каза генералът. — Не смея дори да се изкашлям пред вас. Вие веднага подскачате.
Това беше вярно — кашлицата му трясваше като батарея и винаги я намираше неподготвена.
— Не е хубаво човек да бъде толкова чувствителен — добави той.
— Хубаво е! — каза тя.
Той напъха пръсти в косата си, яка като телена четка. Неговото несломимо, упорито изражение тоя път беше доста омекнало.
— Пък може и да сте права! — каза той. Само фашистките главорези бяха по-безчувствени от табани. Когато те ни избиваха, разбира се. А когато започнахме ние — плачеха като деца… Надке! — каза той не много високо.
— Какво? — обади се ясен женски глас някъде през две стаи.
Какво стана с кафето?
— Аууу! — каза гласът, от което се разбра, че кафето навярно отдавна е прекипяло. В апартамента се усети мощен бяг, витринното стъкло на библиотеката леко звънна.
— Да продължим ли? — попита той колебливо.