Нощем с белите коне
Шрифт:
— Ти ли си, Скорчев, можеш ли да дойдеш при мен?
— Да, разбира се. Да взема ли и отчета?
— Какъв отчет?
— Как какъв? За тримесечието.
— Добре, донеси го! — отвърна неохотно академикът.
След малко неговият заместник седеше на неудобния фотьойл, тапициран с изкуствена кожа, която кой знае защо, миришеше на мишовина. Тая миризма отначало го подтискаше и дразнеше, докато най-сетне свикна с нея и престана да я усеща. Но другите, особено случайни посетители, се чувствуваха неспокойни, подръпваха предпазливо
Само Скорчев като че ли беше лишен от всякакво обоняние, спокойно седеше на мястото си. Беше съвсем плешив, с лице на сива, гумена кукла, леко изтрита по всички издатини и ръбове. Урумов отдавна страдаше от неприятното чувство, че ако го натисне по черепа, ще се чуе звук като от стар автомобилен клаксон.
— Скорчев, имаме ли свободен щат за асистент? Много добре знаеше, че има, но все пак чакаше нетърпеливо отговора.
— Имаме две свободни щатни единици, другарю Урумов.
— Е, това е чудесно! — каза академикът. — Имам пред вид една много сериозна кандидатура.
— Нямам нищо против, другарю Урумов.
— И аз нямам нищо против — усмихна се едва забележимо академикът. — Има само едно дребно неудобство — той ми е племенник.
— Мисля, че го познавам — отвърна Скорчев, но гуменото му лице не изразяваше нищо; ни протест, ни съгласие. Седеше все тъй отпуснат, само краката му, малко навити, като корени на мощно дърво, неспокойно помръднаха.
— Той завърши тая година като първенец на курса! — продължи Урумов. — И дипломната му работа е отлична, аз я прегледах много внимателно.
„Втора лъжа в разстояние само на една минута. Така е, като стъпи веднъж човек по наклонената плоскост“ — помисли той. Настана кратко, неловко мълчание.
— И все пак не ви съветвам, другарю Урумов — каза Скорчев сдържано.
Кой знае защо Урумов усети внезапно облекчение при тоя отговор.
— Защо, Скорчев? — попита той спокойно.
— Ще ви приказват, другарю Урумов… А вие винаги сте били човек с безукорна репутация.
— Надали е толкова безукорна, щом така лесно може да се компрометира. И не е това най-важно. Кажете ми с ръка на сърцето, Скорчев, какво право имам аз да запушвам пътя на един талантлив младеж само защото за нещастие съм му вуйчо.
— Да, разбирам ви много добре. И все пак не е ли по-разумно да го назначим някъде другаде? В университета например… Аз мога да се заема с тая работа.
— Но той се интересува именно от нашата наука. И по-специално от моите опити. Аз съм вече стар, Скорчев, надали ще издържа повече от няколко години. Все някой трябва да поеме моето дело.
— Вашето дело… — започна Скорчев. Внезапно на Урумов му хрумна един отчаян ход.
— Четохте ли моята статия в „Простори“?
— Разбира се — отвърна Скорчев.
Беше готов да каже: „Ето — тая статия не е моя. Тая
— И какво ви е мнението за нея?
Урумов едва не притаи дъх, за да не смути своя събеседник. Гуменото лице така се обезкръви от притеснение, че започна да прилича на целулоидно.
— Прочетох я много внимателно — проговори най-сетне Скорчев. — И да ви кажа направо… — не знам дали ще ме разберете! — просто като че ли нямам желание да вникна в нейната същност.
— Защо, Скорчев?
Академикът усети, че гласът му прозвуча много строго, само с една нотка по-строго, отколкото му се искаше. В никой случай не биваше да стресне своя заместник.
— Аз, разбирам, това не е научен труд — продължи неохотно Скорчев. — Статията би трябвало да се разглежда по-скоро като… такова… като есе. Точно така я приех. Иначе просто бих се страхувал да погледна в същността на тоя проблем.
Урумов в първия миг не повярва на ушите си.
— В такъв смисъл бихте се страхували? — попита той търпеливо.
— Ами как да ви кажа — първо, това не е в кръга на моите занимания. И, второ, подобни изводи са, най-меко казано, доста песимистични. Те са в състояние да внесат униние, дори паника в нашето общество.
Урумов се понамръщи. И въпреки всичко той бе благодарен на заместника си, че му бе казал искрено своето мнение.
— Вижте какво, Скорчев, според мен най-важно е да се установи истината. А след това вече ще се преценява нейната стойност.
— Но това не може да бъде истина! — някак уплашено възкликна Скорчев. — Та вие сам я лансирате като предположение.
— Да, разбира се. Но то се подкрепя от доста факти…
— Другарю Урумов, аз не мога да споря с вас! — някак уморено се обади Скорчев. — Твърде много Ви уважавам, за да смятам, че сте постъпили лекомислени. Но ще ви кажа истината, че в института има сериозно брожение. Срещу вашата статия, искам да кажа.
— Така ли? — трепна Урумов.
— Така е, за съжаление. В крайна сметка вие ръководите един отговорен институт. И внезапно изненадвате своите собствени помощници с идеи, които никога не сте споделяли с тях. А ние вършим общо дело и трябва да го вършим заедно. За да можем и да отговаряме заедно.
Академикът го гледаше поразен. Досега самата проста мисъл не бе минавала през главата му.
— Да, вие сте напълно прав! — каза той тихо. — Там е работата, че понякога и учените не вярват в своите открития. Дори ако са съвсем безспорни, защото най-спорни са именно безспорните истини.
Тоя път заместникът му замълча. Мълчаха доста дълго, после академикът каза:
— Добре, помислете с партийния секретар, насрочете събрание. Там аз ще дам подробни разяснения за моята работа. И ще се извиня, ако е нужно.