Шрифт:
Двубой
Вятърът носеше странното и зловещо име Дърволом. Защото беше силен, връхлиташе внезапно и през където минеше, оставяше следи от скършени клони, прекатурени дървета — сломени, натръшкани със стотици, а понякога — с хиляди.
Той беше вятър резлив, студен и завистлив. Искаше земята да е равна и по нея да препуска той единствен. Нищо да не пречи на бесния му вихър! Нищо да го не препъва! И въоръжен с хиляди камшици, той шибаше, превиваше и газеше, та бе наплашил в гората всичко живо…
Буките, смели уж дървета, предпочитаха да се крият по деретата. Елите, макар високи и дебели, по върховете не излизаха. Дори жилавите и могъщи дъбове избягваха ветровитите места, за да си нямат работа с Дърволома. Само стройните и жилави борики не се страхуваха от него, а най-смел беше старият и храбър Бор на върха на Остра чука. Тоя Бор нехаеше от Дърволома, бодеше го, вместо да бяга от него, шибаше го, вместо да му се покланя, препъваше го и се кикотеше в лицето му.
Затова пък и Дърволомът беше най-жесток с Бора: блъскаше се в него като сляп, скубеше иглиците му, свиваше му клоните, шибаше стеблото му и внезапно си отиваше, за да връхлети отново с нова сила, с нова сила да го залюлее и заклати, та най-сетне да го пречупи и събори от върха.
Тия луди пристъпи бяха превърнали Бора от мирно и кротко дърво в истински войник: клоните му бяха заострени като мечове, винаги насочени към вятъра. Винаги готови да го нанижат. Иглиците му — жилави и редки — бяха винаги настръхнали, а стеблото му бе много възловато, и усукано. Корените… не, туй не бяха корени, а сякаш исполински нокти, вкопча ли се в твърдата скала.
Сто години беше траяла враждата и войната между вятъра и Бора. Сто години ритане, ревове и блъскане бяха оглушавали върха. Но дървото, вместо да падне, вместо да се пречупи — повече се беше закалило. А вятърът, вместо да се умори — беше още повече вбесен. Докато най-сетне, поучен от вековния си опит, той реши да предприеме
Цяло лято вятърът се кри и мълча. Отлетяха щъркелите, настъпи есента и тогава чак той се появи, а пред себе си търкаляше стотици дебели тъмни облаци. Прекара ги по гребена над Остра чука, разчеса ги на повесма и натъпка с тях цялото небе. След това, както се внезапно появи, тъй внезапно се и скри. Натежали, натръпнали с влага, облаците едвам дочакаха вятърът да спре, и заваляха.
Борът се радваше на тоя дъжд, защото скалата беше суха и му се пиеше влага. Не подозираше, че в тоя дъжд се крие една коварна клопка, приготвена от Дърволома, една опасност смъртна…
Борът нищо не се досети и сетне, когато резливият полъх на вятъра превърна дъждовните капки в меки, снежни парцали. И по-сетне, когато снежните парцали взеха да се трупат върху него и да покриват всичките му клони. Простодушният Бор се радваше като дете на зимната премяна, усмихваше се дори когато полъхът на Дърволома постепенно се засили, сви се над дървото, завъртя се и се превърна в ледена фъртуна. Тогава чак старият Бор усети с ужас, че снежната му риза е станала на ледена ризница. Че Дърволомът хитро и коварно го е оковал!
„Свърши се! — помисли си Борът. — Вятърът, подлецът, ей сега ще ме заклати и както ме е натоварил с тая ледена грамада — ще полетя в пропастта, пречупен и озлочестен.“ И се опита да извика, но викът му бе заглушен от жестоката виелица. Дърветата не чуха тоя вик, ала небето трябва да е чуло, защото облаците се отместиха и от една пролука се показа, разтревожено от виковете, Слънцето. То знаеше колко е храбър Борът и колко е злонравен Дърволомът. Как Борът се мъчи да изведе гората на върха, а Дърволомът — да я натика в дола. И реши да помогне на храброто дърво.
Вятърът ковеше с ръмжене последния пирон върху ледената ризница на Бора, когато първите лъчи достигнаха пирона и го стопиха в ръцете му. Разфуча се Дърволомът, разсърди се, но той, който си играеше с облаците, не можеше да спре лъчите и пироните от скреж бързо се топяха и превръщаха в капки. Тогава Дърволомът скочи върху Бора, ала скочи късно и вместо да пречупи дървото, само го отърси от снега. Дървото вирна пак заострените клони и — ръгнало вятъра в ребрата — зафуча и се засмя. А вятърът побягна презглава надолу, сви се, скри се в дерето и застена, ближейки си раните.
От срам ли, от болка ли, студеният вятър дълго се спотайва и се кри. Имаше дори млади, лекомислени дървета, които си помислиха, че Дърволомът няма да се върне от студената си прародина, но воювалите, старите, клатеха недоверчиво изранените си клони. Те познаваха коварството на вековния си враг и всякакво затишие ги плашеше. Те знаеха: затишието прави дърветата лениви и отпуснати, изтънява корените и стеблата им, та когато Дърволомът се появи отново, кърти не отделни дървета, а поваля цели гори!
Знаеха това старите дървета и настръхнали, очакваха
От върха на Остра чука Борът пръв забеляза появяването на врага. Беше топъл юнски следобед. Пчелиците, дошли на него за прашец, внезапно оставиха сладката и вкусна паша, забръмчаха разтревожено и литнаха към своите гнезда. Ластовиците неспокойно зачирикаха и се стрелнаха ниско над земята. Обади се от дола и дремливото поточе с глас необикновено засилен, ужасен. Откъм залез-слънце се зададе нещо черно, лъхна хлад и боровите иглици засвириха „тревога“.
… Защото знаеше Борът, че зад черния облак се крие Дърволомът.
И се питаше:
„С какво ли ще се бие този път старият ми враг? С камшици най-много да ми съжули някоя иглица. Може би с блъскане? Веднъж ли, дваж ли е опитвал и наново се е връщал? Дали пък няма да ме закачули пак с лед и скреж? Лед през юни? Ха-ха-ха!“ — изсмя се Борът и клоните му зашумяха с презрение и присмех.
Горкият и наивен Бор. Не знаеше, че тоя смях ще му излезе през носа… Защото дори Слънцето закри очи, когато видя вятърът да се прицелва не в Бора, а в облак. Той издухваше един-два облака и ги замерваше един в друг с гръмотевичен трясък и светкавици… Издухваше нови и ги замерваше един в друг…