Приключения в гората

Хайтов Николай

— Свържи ме с пчелите!

Разговорът протече светкавично:

— Говори Паякът: Борът е в опасност!

— Знаем! — отвърнаха пчелите.

— Трябва…

— Ясно, ясно! Едно изтребително ято ще полети веднага, ако вие заповядате!…

— Бързо тогава, моля ви — провикна се Паякът.

— Хвърчим! — отговориха пчелите и в същата минута до Паяковите уши долетя далечното бръмчене на пчели…

— Дано не закъснеем! — въздъхна Паякът и зачака с трепет и вълнение върховната минута.

А горе ударите на топора продължаваха и летяха разхвърчалите се трески. Колибаринът спираше за миг, обърсваше потта си и замахваше отново: „Тча-а,

тча-а-а, тча-а-а.“ А от наранените места капеха смолисти капки, като че дървото плачеше.

Орелът пръв съгледа приближаването на пчелното ято. То летеше бясно към върха и все повече заприличваше на облак. И все по-ясно се чуваше тънкото им ядовито бръмчене. Човекът продължаваше да блъска брадвата и не видя кога пчелите се забиха по лицето и ръцете му. Той заскача, размаха ръце, но колкото махаше, повече се разяряваха пчелите и по-дълбоко забиваха жилата си. Най-сетне влуденият човек захвърли брадвата и оставил зад гърба си полупресечения Бор, хукна към своето село, а след него и подплашеният вятър.

Орелът гледаше с възхищение как пчелите се забиват в човека и умират и му се искаше да извика от небето: „Ето истински заместници на Лъва, ето истинските храбреци!“ Но нямаше време за викане. Щом видя Орелът бягството на човека с топора, той трепна три пъти скрилата — уговореният знак…

Едновременно с това заработи телеграфът под диктовката на Паяка:

„В името на свободата и на майката-гора заповядвам:

Свинската дивизия да разоре голите места край Остра чука, както нива се оре за посев!

Въздушното ято да прелети мигновено върху Бора, да разкълве шишарките, като пуща семената на земята!

Катериците да застанат в резерва на птичето ято и където не помагат клюновете, да разчекнат шишарките с нокти и да пущат семената на земята!

Четири хиляди мравки носачи да пренасят боровите семена към разораните от свинската дивизия поляни! Две хиляди мравки сеячи да засяват семената незабавно! Триста мравки войници да застанат в охрана на ранения Бор!“

Последната заповед бе отправена към най-стария кълвач и гласеше: „Старият кълвач да поеме лечението на раненото дърво!“

Началник на Съюзния щаб, генерал без еполети: Паякът

Дивата гора — на крак

Незаглъхнали последните удари на телеграфа, в гората запращяха съчки, екнаха стъпки, зафучаха крила. Слънцето, което отиваше към залез, забрави да залезе и загледано в необикновената картина — зажумя. Подплашеният вятър литна към Плетвар, за да се скрие в комина, а Орелът, вперил очите си надолу, от захлас и възхищение насмалко не забрави да лети.

Той видя как от гъсталаците изскокнаха дивите прасета. Най-напред се втурнаха глиганите, пръснаха се из поляната и заораха в целината своите зурли с такова настървение, че земята потрепера. След тях вървяха свинките и с грухтене подканваха младите прасета: „Ровете, ровете, ровете!“ А младите ровеха ли, ровеха: с превити гърбове и вратове наведени, с очи разискрени и наперени уши.

Старите разораваха земята, преобръщаха я като с плугове, а младите подире им вървяха и разтрошваха буците тъй, че където минеше свинското стадо, целината се превръщаше в мека, пръхкава земя, готова да приеме най-нежните и придирчиви семена…

Видя Орелът още как въздушното ято на дебелоклюните птици прелетя над върха и кацна на бориковите клони, как започна разкълваването на зрелите шишарки и се разлетяха семената. Малко след това пристигнаха и катериците и започнаха с нокти и със зъби да разкъсват по-коравите шишарки.

Видя Орелът как полковете мравки бързо приближават към дървото и приближили се, нарамват покапалите семена и ги носят към разораните поляни. Там други мравки ги поемаха, заравяха в земята и засяваха. Когато една мравка не можеше да вдигне семенцето, хващаха се две. Струпваха се понякога и три, теглеха го като шейна или го носеха като греда, докато най-сетне го заравяха и тичаха за ново.

В същото време триста бойни мравки заобиколиха раната на Бора и образуваха караул около заразеното място. Умният Паяк знаеше, че ранените дървета се нападат от всякакви гадове — бръмбари, пеперуди, гъсеници и червеи, — та искаше да предпази пострадалото дърво.

Върховния лечебен контрол пое Кълвачът. Облечен в парадното си облекло — черно палто с якичка, бяла, — той чукаше по кората на Бора, готов да клъвне всеки бръмбар или червей.

Докато Слънцето залезе, разчоплени бяха, пуснати на земята, пренесени и засеяни хиляди борови семенца. Докато Луната изгрее и залезе — нови хиляди. А когато Слънцето отново се показа, една залитаща от умора мравка засяваше последното, десетохилядното семенце. Свинската дивизия се беше скрила пак в гъсталака и оттам долиташе гръмотевичното хъркане на преуморените прасета. Мравешките полкове се връщаха безшумно към мравуняка, въздушното ято дремеше някъде в сенките, разчоплило шишарките до последното зрънце, а Паякът — завършил „операцията“ — заповяда на Кълвача да го занесе при Бора. Орелът беше вече там — начумерен, настръхнал, нажален и възмутен.

— Сили небесни, каква жестокост! — извика той, като забеляза Паяка. — Каква човешка тъпотия! За кош трески да се нарани дървото! Орелът между всичките дървета!

— Каква ти рана — той е наполовина пресечен! — забеляза Паякът. — Ах, какво направи тази гадна Мечка! — завайка се той.

— Виновна е глупостта човешка! — поправи го Орелът.

— И подлостта на вятъра! — обади се една катеричка от върха на Бора. — Знаете ли колко пъти вятърът се е опитвал да ме събори заедно с Бора?

— Трябва да се отмъсти на вятъра подлец! — каза Паякът.

— Трябва! Трябва жестоко да се отмъсти, а на животните, които се потрудиха за спасяването на Бора — да се благодари! — предложи Орелът.

— Да! — съгласи се Паякът. — Нека Кълвачът да телеграфира: щом Слънцето залезе и след това изгрее пак, свиквам събрание на горските животни под стария Бряст!

Събрание под стария Бряст

Когато на другата сутрин Слънцето изгря, всички горски животни се събраха на определеното място. Паякът накара Сойката да изкряска три пъти, за да се въдвори тишина, и кимна на Орела да говори:

— Другари четирикраки и пернати, първа част от операцията в защита на гората е завършена! — оповести Орелът.

— А втората кога? — нетърпеливо се обади Глиганът.

— Когато вятърът се върне от изгнание, за да получи заслуженото наказание! — натърти Орелът. — Ако питате за наказанието — добави той след малко, — знайте, че то ще бъде смърт чрез удушване и набиване на кол!

— Съгласни ли сте? — попита Паякът, както винаги, без да повишава глас.

— Съгласни сме-е! Съгласни сме! — извикаха едно през друго горските животни.