Приключения в гората
Шрифт:
Отскочил настрана, Кървавото око се готвеше за нова съкрушителна атака. Той беше пъргав и млад, рогата му — яки, и Стария, заклещен в стеблата на бориките, щеше грозно да изпати, ако не беше неговата опитност: престори се, че иска да посрещне удара, но щом рогата на Младия докоснаха неговите излъскани от битките рога, старият овен се отклони. В същия миг Младия полетя напред и се удари в насрещното дърво. Чу се рев и заедно с него кратко и зловещо пукане на кости. Рухнал на предните крака, Кървавото око се опита да стане, но водачът го нападна, върху него се посипаха светкавични коси удари отблизо, които го зашеметиха и събориха.
Усетили кръв и смърт, изплашените женски се дръпнаха и притиснати една в друга,
Следващите няколко дни бяха дни на затишие. Муфлоните кротко пасяха на тучните поляни, а горе, на скалите, тримата мъжкари пазеха. Всичко изглеждаше спокойно, но на опитния наблюдател би направило впечатление поведението на орлите, които разграбиха мършата на Кървавото око. Вместо да изчезнат, както обикновено след изяждане на плячката, те непрекъснато кръжеха над малкото стадо, сякаш очакваха нова борба и нова плячка.
И наистина инстинктът не излъга орлите. Няколко дни след смъртта на Кървавото око сбиха се Куция и Къдравия. Куция беше по-дребен, но той имаше необикновено широки гърди. Ходеше малко разкрачен и се клатушкаше тъй, че повесмата на дългата му козина се люлееха ту насам, ту нататък, като мантия. Тоя изглед щеше да е много внушителен, ако не се разваляше от лекото куцукане, придобито след един опасен двубой, който бе свършил със строшена плешка. След това си поражение Куция стана много потаен и предпазлив. Държеше главата си ниско, ала острият блясък в очите му говореше за една властна и пламенна душа, която нищо не забравя и нищо не прощава.
За разлика от Куция, Къдравия бе строен, висок, с великолепно завити рога и дебела мускулеста шия. Челото му, разпрано някога от рог, бе зараснало, но дебелата винена рязка остана. И от походката, и от държането на тоя мъжкар се излъчваше гордост, която често преминаваше в лекомислие. Именно неговата гордост стана причина за сбиването му с Куция. Това се случи на водопоя: всички бяха жадни и се спуснаха изведнъж. Куция и Къдравия се намериха един до друг, но Къдравия сметна за недостойно да пие едновременно с другия и бодна Куция да се отмести. Ала Куция отвърна на удара с удар: стрелна мощното си тяло върху Къдравия и го блъсна в корема. Задницата на Къдравия отхвърча. Той загуби равновесие и падна в бързотечния вир. Коварният удар беше точно пресметнат: с падането си във водата Къдравия се натопи и макар че светкавично излезе, гъстата му козина беше попила достатъчно вода, за да го направи тежък и тромав. Ако беше умен, той незабавно трябваше да бяга, но — горделив и сприхав — наведе глава и се хвърли в борбата.
Глава с глава се блъскаха, като да бяха от камък. Тромавите овнешки тела летяха с такава сила, че дългата им вълна са издуваше, сякаш раздухана от силен вятър.
Къдравия отбиваше ударите с видими усилия, защото мократа му козина тежеше, а ударите се сипеха като градушка — все по-тежки и ожесточени. Почувствувал смъртната опасност, Къдравия хукна да бяга. Смутените женски изпръхтяха. Сойката излетя и кресна, а орлите, които издалече кръжеха в синьото небе, слезнаха още по-ниско. Бягащият и преследвачът му изчезнаха в гората за радост на Стария мъжкар, който спокойно натопи муцуна във водата и без да се оглежда, продължително пи.
Дълго в гората ехтя тропот на копита и звек на сблъскани рога. Сетне всичко затихна. До вечерта никой от мъжкарите не се завърна. Прибра се Куция, но чак на другия ден, когато слънцето беше изсушило вече росата по дърветата и малкото стадо слизаше от своите нощни леговища в подножието на скалите. Пристъпваше бавно и се клатеше повече отвсякога. На челото му стърчеше разпрана,
През тоя и следващите дни Стария се разпореждаше със стадото пълновластно, като истински водач. Той единствен бдеше на скалите за неговата безопасност. А когато късно вечер женските се събираха под една вековна ела с разперени гъсти клони, заставаше край тях и заслушан в шумовете на гората, слухтеше за стъпките на някой звяр.
Така премина лятото и настъпи есента. Гората се прошари, тревата повехна, а небето от модросиньо стана пепеляво. Заглъхнаха птичите песни. Зафучаха елите и тъжният им предупредителен вой обяви на всичко живо, че трябва да се очаква тежка зима. В един от тези тихи и тъжни есенни дни се случи нещо неочаквано. Стария напусна стражата си на скалата, слезе при стадото и се втурна да прогони Куция. Месецът на любовта неусетно бе настъпил и той бе запалил в гърдите на водача глуха, но жестока ревност.
Водачът очакваше, че Куция ще побегне. Но вместо да стане това, усети как рогата му срещнаха сякаш не рога, а някаква скала. Тревожно предчувствие опари безстрашното сърце на Стария, но беше късно. Боят започна. Съперниците се отдалечаваха, след това, навели глави, спущаха се с бясна сила един срещу друг, за да се срещне чело с чело, рог с рог. Трясък на рога ехтеше из цялата гора, сякаш вятърът събаряше сухи дървета. Към небето захвърчаха камъчета и разровена пръст, а пъхтенето на заморените животни все повече наподобяваше духането на ковашки мех. Слънцето се извиси и припече. От муцуните на враговете потече пяна. Поляната бе разровена, като че ли разорана.
Борбата между Стария и Куция продължи през целия следобед. Съперниците се оттегляха под някой храст, почиваха минутка-две, а след това отново се втурваха като обезумели един срещу друг, за да си нанесат последния удар. Вечерта ги свари настръхнали, но напълно изтощени.
Мракът настъпи с временно примирие. Противниците прекараха заедно със стадото, пиха много вода, а след това се скриха един от друг и тъй дочакаха заранта. Тогава и двамата се качиха на скалата едновременно и едновременно се спуснаха един срещу друг, решени да приключат смъртния двубой под плясъка на белоглавите орли, които кръжеха над главите им. Мястото представляваше малка ровнинка, заобиколена отвсякъде от пропаст. Животните се блъскаха отблизо — нямаше място за засилване. Стария беше по-тежък, но Куция — по-издръжлив и силите се уравновесяваха. Тъй че никой не успяваше да нанесе фаталния страничен удар в плещите. Изведнъж Куция се направи, че гледа към орлите. Издебнал този миг, Стария се засили да го блъсне от скалата, но с рязко движение Куция отстъпи и засиленият водач полетя в пропастта.
Куция поведе стадото към водопоя с отекла, но гордо вдигната глава и накървавени от битката очи, в които светеше блясък на задоволена мъст.
Радваше се и тържествуваше Куция. Но радостта му бе преждевременна: ако имаше очите на орела, той щеше да знае, че един от най-кръвожадните вълци в гората обикаля зад оградата и дебне всяка стъпка на тия непознати чужди животни с миризмата на овце, а пъргави като дивите кози. Потулен зад оградата, опитният звяр бе следил живота на малкото стадо и познаваше добре както силата и слабостта на мъжките, така и безгрижието на женските, тяхната неспособност да бягат и да се отбраняват. Той дори беше отбрал първата си жертва — една лекомислена и тлъста женска с лъскава козина и клепнали уши, която ядеше най-лакомо и се движеше най-отзад. Ала вълкът знаеше: преди да сключи яките си челюсти във врата на жертвата, трябваше да бъде мъртъв и последният мъжкар. Затова ликуваше, когато мъжкарите трошеха рогата си един друг, и търпеливо чакаше деня, в който щеше да се разправи с последния от тях.