Приключения в гората
Шрифт:
Никой не допускаше да е побягнал, но след като войниците претърсиха цялата гора и не откриха нито кървави дири, нито следи от някаква борба — подозрението, че Жарко е избягал, постепенно взе да си пробива път. То се дори засили, когато един от постовете се върна и обади, че през нощта дочул шумове, които наподобявали шумоленето на едър дъжд. Всички познаваха шумовете в гората и знаеха, че преминаването на свинско стадо през гората много наподобява шума от едри капки дъжд.
На това се противопоставяше Груди. Ако Жвачко и Жарко бяха попаднали в своето стадо, защо Жвачко се беше върнал, а Жарко е останал? Беше ли възможно двете прасета да бъдат толкова различни? В края на краищата Жарко може да се е загубил!
Така мислеше Груди и за да не се загуби и Жвачко, реши да му върже звънче. Хем да плаши зверовете, ако се опитат да го нападнат, хем да сочи на граничарите къде е, ако се загуби из гората като Жарко.
Свинче със звънче!… Тая необикновена идея допадна изведнъж на всички. Намерено беше звънче и пред очите на целия пост се извърши церемонията на неговото връзване. Един стар войнишки ремък бе разпран и скъсен, зашиха му една бронзова закопчалка и с негова помощ медното звънче, което висяло някога на някакво теле, се намери на врата на дивото прасе.
Щом прасето се намери със звънче, то разлюля главата си, като че искаше да се освободи от странната вещ, но звънчето още повече се разхлопа и подплашеното свинче търти из двора. Никога граничарите не бяха се смели тъй силно и сърдечно, както се смяха тоя ден. Слисаният Жвачко скачаше, бягаше, въртеше си главата, а войниците все повече и повече се смееха, докато най-сетне прасето свикна със звънчето и престана да лудее. Само от време на време то се стряскаше, за да предизвика изблик на смехове и кикот. Тогава още никой не предполагаше, че звънчето ще донесе не само смях, но и беда, и скръб.
Минаха няколко дни. Жвачко свикна със звънчето, свикнаха и граничарите. По звънчето те винаги разбираха какво прави свинчето: чеше ли се, рови ли из двора, или яде. Или пък ходи из гората за желъди. Есента бе настъпила и желъдите се ронеха — едри, лъскави и тежки, — а вятърът бързаше да ги зарови с ланска шума, за да не измръзнат през идващата зима. Желъдният аромат се носеше из цялата гора. И той навярно бе виновен за онова, което се случи, разтревожи целия пост и реши съдбата на прасето.
А какво се случи?
Случи се нощ облачна и тъмна. Случи се, че вятърът духаше от гората към поста. Жвачко се беше прибрал в своята кочина, а граничарите отдавна бяха заспали сладък сън. Но ето, вятърът донесе някакви звуци, които накараха свинското сърце на Жвачко да забие бързо-бързо: наблизо минаваше неговото стадо. В това нямаше никакво съмнение. На свинчето дори се стори, че дочува грухтене, и не какво да е, а тъкмо това, с което старата свинка събираше пръснатите по гъсталаците прасета. Всичко това накара Жвачко да скочи на крака. Миг след туй — забравил звънчето, което хлопаше на шията му — той се втурна през вратата към гората. Войниците спяха, вятърът духаше и никой не чу звънчето. Само след няколко минути Жвачко — втори път, откакто беше храненик на граничарите — се намери при своето стадо.
Сега му е мястото да обясним, че първия път той срещна стадото с Жарко, но Жарко остана, а той, като си припомни вкусната чорба, затича се към поста презглава и нито грухтенето на майката, която го викаше, нито сърдитите погледи на старите глигани успяха да го върнат. Тогава и старата му майка, и глиганите се държаха, като че нищо не беше се случило с Жарко и Жвачко. Но сега при неговото появяване всички вдигнаха глави и го загледаха, като че не беше дете на старата свинка, а дете на вълк.
Защо?
Жвачко забеляза Жарко и тръгна към него, но Жарко отскочи, като че бе настъпил отровна змия. Едва тогава той разбра, че причината за всичко е звънчето. Опитваше ли се Жвачко да влезе в стадото, стадото мигом се оттегляше. Той пак се опитваше да го настигне, но стадото хукваше отново, докато най-сетне Жвачко заедно с цялото стадо се намериха в най-непристъпните гъсталаци на вековната гора.
Мястото, където спряха, представляваше горска поляна, заградена от стволите на престарели дъбове, чиито клони закриваха, току-речи, цялото небе. Стволите на старите дървета бяха излъскани от чесане на свинските гърбини. Кората им беше полуизтрита от точене на свинските зъби, а земята — претъпкана от копитата на глиганите. Ако беше с година по-стар, Жвачко щеше да знае, че това скришно, сбутано в планината място, се нарича „Кървава поляна“. Ако беше още по-стар, той щеше да знае, че тука стават двубоите между глиганите съперници и се решава кой ще бъде водачът и кои — негови помощници. Че тука в минути на опасност се събира цялото стадо, за да решава въпросите на своята безопасност — събрания бурни понякога, а понякога и кървави.
Свинчето не знаеше всичко това и с интерес наблюдаваше как старите глигани-ветерани заемат място под стеблото на най-дебелия дъб, а край тях се разполагат свинките, свъртели около себе си ланските и тазгодишните прасета; и как два глигана с наперени уши и криви зъби застават на стража край пътеката. Жвачко се досети за какво беше това събрание чак когато от двете му страни изникнаха неочаквано две от младите прасета и с бялото на очите си му дадоха знак да не мърда.
Нима се страхуваха от него? В следващия миг работата стана ясна: между ветераните-глигани се изправи глиганът с най-много рани и започна с пъхтене и грухтене такава реч:
— Почитаеми глигани с рани. Уважаеми свинки и прасета млади. Свинският трибунал започва съденето на издайника. Обвинител може да е само който има рана, а защитник — всеки от нашето стадо. Обвинители, вдигнете своя глас! Защитници, пригответе си речите!
В интереса на истината налага се да обясним, че речта на стария глиган не беше тъй гладка, както я предадохме ние, но тя иначе не може да се предаде. „Почитаеми глигани с рани, уважаеми свинки и прасета млади“ например се състоеше само от едно „грух“, наподобяващо повече хълцане, отколкото истинско грухтене, придружено с обръщане главата към глиганите с рани и с мимолетен поглед към старите свинки. Младите прасета не бяха удостоени нито с поглед, нито със знак, но затова пък казаното „грух“ не беше краткото обикновено „грух“, а удължено най-малко с две „у“-та, което означаваше на свински език обръщение към най-младите. С такива неуловими за човешкото ухо интонации започна съденето на свинчето:
— Орелът е опасен, но човекът е по-опасен от орела — взе думата един глиган с криво рамо. Като малък той беше краден от орел, изпуснат и ранен. Оттогава всяка своя реч започваше с орела. — Човекът плени прасето и му върза звънче. Защо? Ясно е и за глупака, че той иска да го направи предател на свинското стадо. А какво се полага на предателите — всеки знае! — завърши Кривото рамо.
— Не съм предател! Не съм! — заквича Жвачко, разбрал и къде се намира, и какво го чака. Неговите пазачи — младите глигани — едновременно се обърнаха и го сръгаха със свинските си зурли, но той успя да извика: