Приключения в гората
Шрифт:
Само едно не знаеше вълкът: как да мине през оградата. Той бе опитвал да я прехвърли, но краката му драснаха далече нейде по средата и тялото му неведнъж опита твърдостта на каменливата земя. Оттогава хитрият единак търсеше пролука и макар че още не я намираше, не се отчая. Все със същата упоритост той обикаляше непрестанно и потулен в горския гъсталак, чакаше помощ от щастливата случайност. В такова чакане мина есента и започна зимата. Ветровете, които се блъскаха в скалните зъбери на чуката, бяха напоени с тежка и студена влага, която всеки миг можеше да се преобърне в лед и сняг. Стадото напусна височините на своето пасбище и слезе на завет близо към дерето, където голите,
Заедно с муфлоните към дерето се придвижи и вълкът. Падналите есенни мъгли скриха и този път неговото присъствие, а рукналите есенни дъждове донесоха оная случайност, на която тайно се надяваше коравата вълча душа; те изпълниха дерето с вода, а водата изрови пясъка под оградата и направи малка дупка. Щом вълкът забеляза пролуката, козината на врата му настръхна от вълнение: мигом клекна и с тихо скимтене започна да рови, за да разшири дупката.
Два дни и две нощи минаха за вълка в уморително и безнадеждно ровене. Той се ожесточи и загубил всякакво търпение, силно и злобно заскимтя. Не е известно дали Куция е чул скимтенето, а след това и неговото ръмжене, но през нощта на третата вечер той загуби обикновеното си спокойствие. Със силно и неочаквано пръхтене даде сигнала за тревога и женските, сгушени една в друга, се свиха под клоните на старата ела. А сам той, с вдигната глава и зорко отворени очи, се спусна към дерето, откъдето идваше вълчето скимтене.
След няколко мига овенът и вълкът стояха настръхнали един срещу друг, разделени от тънката дървена преграда. Куция схвана, че това е страшен и опасен звяр. По стъпките на Куция пък вълкът разбра, че зад оградата го чака един решителен водач. Той изръмжа. Водачът кратко, отривисто изпръхтя. Побеснял от миризмата на овена, вълкът совна муцуна в малката дупка, но тя и сега се оказа тясна и ожесточеният вълк, като не знаеше какво да направи, захапа края на дъската. Това бе откритие! Мократа и прогнила дъска хрусна във вълчата челюст. Останалото време на нощта изтече мъчително в нови опити да разшири пролуката, осуетявани от овена, който биеше с копитата си зверската муцуна. Призори единакът се оттегли — гладен и уморен, но тройно озлобен.
Следващия ден женските не слезнаха в дерето, а останаха в лятното си обиталище, в подножието на скалите. Към дерето слезе само водачът. Зад оградата го чакаше вълкът. И снощната игра започна отново: вълкът гризеше дъските и разширяваше пролуката, а овенът го биеше с копита. Две нощи продължи надхитряването. Вълкът ту изчезваше в тъмнината, за да се върне внезапно, ту драскаше оградата на друго място, за да отвлече вниманието на водача, и тъй успяваше да си спечели по няколко минути за разширяване на дупката.
Все тъй мъчително изтече и следващата нощ. Вълкът провираше вече цялата си глава, за да я отдръпне мигом, щом Куция връхлиташе да го удари с рога.
Решителният час настъпи призори. Мъглата, съюзницата на вълка, се привдигна и от свъсеното студено небе западаха ситни снежинки. Земята побеля. Зазоряването прогони вълка и водачът тръгна към овцете. Снежецът хруптеше под краката му, но все пак Куция долови заедно с него и друго едно хруптене — кратко и зловещо. Той рязко се обърна и забеляза вълка, който беше минал през дупката и приклекнал на предните си крака, се канеше да скочи. Събрал всичката си ярост и смелост, Куция светкавично се спусна върху него, но звярът отскочи с изненадваща лекота. Чу се тракане на вълчи зъби и само невероятната бързина, с която овенът се обърна, го спаси от челюстите на звяра.
Водачът отново се хвърли към вълка и отново се повтори същото: единакът отскочи с лекота, а след това се спусна
Да бяга и той? Куция може да надбяга вълка, да се изкачи на скалите и там в някоя от теснините да го смачка, но мисълта да обърне гръб на вонещия враг го накара да потрепере от погнуса. И той остана.
Наоколо се развиделяваше. Загубил търпение, вълкът започна да обикаля овена. На няколко пъти се спусна, като че искаше да го захапе, но при всеки опит срещаше, готови да го нанижат, рогата на водача. Звярът се зъбеше отблизо и предизвикваше овена. Водачът усещаше намерението на врага си да го откъсне от оградата, но въпреки това нападна — силно и светкавично, по-силно и светкавично, отколкото беше пресметнал вълкът. Ударът беше толкова силен, че звярът се преметна, претърколи се и спря в дънера на някакво дърво. Той бързо се изправи на крака, но овенът го застигна и го повали отново. Последваха жестоки зашеметяващи удари. Вълкът се превърна в топка от кървава козина, но тая жилава топка все пак успя да се извие и вълчите зъби докоснаха овена зад ушите. Без да обръща внимание на болката, Куция продължи да блъска с диво ожесточение, докато разбра, че блъска в дърво: ловкият звяр бе успял да се измъкне и преди овенът да се обърне, за да го срещне с рогата си, заби муцуна в хълбока на овена.
Куция усети тъпа и зловеща болка да разтърсва цялото му същество. Извърна задницата към дървото и насочил рога към вълка, зачака с мрачна решителност следващото нападение. Овенът не се лъжеше: със следващия удар щеше да дойде и смъртта. Водачът знаеше това и като гледаше клекналия окървавен и озъбен хищник, в тромавата му глава се роди една мисъл и едно съжаление: мисълта, че ако другите мъжкари бяха живи, звярът щеше да бъде сразен. И съжалението, че мъжкарите не бяха живи и че след неговата смърт стадото щеше да загине от устата на вълка.
— Мееееее-е-е-е! — долетя откъм върха плахият призив на една от женските, която искаше да обади на водача къде се намира стадото.
Водачът извърна глава нагоре, но в същата минута вълкът се хвърли и го захапа за врата. Двете животни паднаха на земята едновременно. Овенът захърка, зарита, но челюстите на вълка се бяха смъртоносно впили във врата му и след няколко тръпки тялото на водача се отпусна, топло и меко, на мекия и пръхкав сняг.
Откъм скалите отново долетя призивът на женската:
— Мееееее-е-е-е-е.
Вълкът пусна врата на своята жертва и заслуша. След това изтърси козината си и с ловки, пъргави стъпки, уверен, че няма кой да му пречи, спокойно се отправи нагоре към скалите, откъдето идваше блеенето на осиротелите женски.
Свинче със звънче
За да се случи тая кървава история, виновна беше дивата свинка, че заведе малките си толкова близо до граничния пост. Малките й също бяха виновни: вместо да следват майка си, когато тя започна да бяга, те се изпокриха в накапалата по земята дъбова шума, като смятаха, че никой няма да ги види. Но граничарите умееха всичко да виждат: откриха ги и плениха две от малките свинчета. Занесоха ги на поста и дълго и шумно спориха какво да правят с пленените прасета. Някои се изказаха да бъдат заклани и опечени, но повечето се смилиха и решиха да ги опитомят. Сковаха набързо нова кочина, поставиха им вътре коритце с мляко и двете шарени дивачета се намериха в новото си жилище, зашеметени от неочакваната случка, с развързани крака и муцунки — приготвени за ровене.