Приключения в гората

Хайтов Николай

До знамението имаше час и десет минути път. Час и десет минути чаках на прозореца, втренчен в светлината, която ставаше все по-ясна и бистра и като че ли по-зловеща и загадъчна.

Телефонът звънна:

— Другарю лесничей — чух гласа на Врагов, — намираме се точно под знамето. Няма огън! Вие виждате ли нещо?

— Свети-и-и! — викнах аз отчаяно. — Огледайте се, да ви вземат дяволите!

— Свети, а там не виждали огън! — обади се някой под прозореца, където в тъмното цигарите блещукаха и откриваха от време на време някое изплашено, мустакато лице.

Една фигура се

изправи и чух гласа на готвача, Сашковия баща — приглушен и търпелив:

— Нека се прибере момчето ми, другарю лесничей!

— Върнете се! — заповядах по телефона. — Върни детето!

— Добре — долетя гласът отсреща отчаяно и тихо, — но детето не ще. Ще се качи на дървото, за да си вземе кърпата.

— По дяволите кърпата, нека се връща! — закрещях с пълно гърло.

— Не иска! — натърти Врагов.

Почувствувах, че краката ми се подкосяват. Оставих слушалката и легнах отчаян и смазан от умора. Трябва да съм лежал около пет минути. Стресна ме дружен вик:

— Угасна-а-а-а, угасна, лесничей, угас-на-а-а-а! — викаха секачите.

Скочих. Светлината наистина бе угаснала. Попремигах, за да видя по-добре, но… огънят светна пак. Грабнах телефона.

— Враго-о-ов, светна и угасна, защо така?

— Не знам — чух обнадеждения глас на горския.

— Къде си?

— Под дървото.

— А момчето?

— На дървото… Прибира си кърпата.

— Нека слиза!

Мъжете под прозореца заговориха, но млъкнаха изведнъж, защото сиянието угасна отново, затулено сякаш с ръка. Чу се вик на ликуване, но… огънят отново заблестя.

— Слушай, Врагов — поколебах се аз, осенен от една идея, — нека Сашко се качи пак на върха! И да е готов да спре, когато ти кажа.

Настъпи тишина. След три-четири минути отброени от ударите на сърцето ми, светлината пак угасна.

— Спри-и! — ревнах в слушалката, но така, че в гората са ме чули и без портативен телефон.

— Спряхме! — доложи горският и чух тежкото му дишане.

Минутка… две… три — светлината не се появи. Минаха четири, пет — тъмнината си оставаше пълна. Предположението ми се потвърждаваше: при слизането и качването си на дървото Сашко затуляше навярно тайния прожектор. Реших да проверя.

— Нека малкият се придвижи нагоре! — наредих по телефона.

След минутка сиянието се яви.

— Да слиза!

Светлината се изгуби.

— Спри!

Светлината повече не се яви.

Наведох се през прозореца и викнах:

— Угасихме ли дяволския огън, момчета?

— Чакай де, може да светне! — обади се някой.

— Ще ти светна аз един по тиквата! — викна му друг и се вдигна страшна врява.

Наредих по телефона, преди Сашко да слезе от дървото, където се е прилепил до смърча, да сложи кърпата. След това нареждане си легнах изнемощял, но вече спокоен.

На сутринта се отправих за гората, качен на едно муле, съпроводен от Сашко, Врагов и секачите. Врагов беше присукал мустаците си на „бурма“. Козирката му закриваше лявото ухо и око, но затова пък дясното победоносно святкаше с ятагански блясък. А Сашко? Той се държеше, като че не е ходил в гората снощи, а си е писал домашното. Само краката му бяха издраскани повече отвсякога.

Малкият

ни заведе право при дървото — едно засъхнало, като попарено от слана, обикновено смърчово дърво. Необикновено беше само палтенцето на Сашко, привързано малко под върха, и кърпата му — на върха. Сашко бързо се покатери. Затаихме дъх и очаквахме да развърже палтенцето, за да ни открие най-сетне тайната на дяволския огън.

Секундите, които минаха, докато развърже канапа, ни се сториха минути, а минутите — часове. Врагов държеше карабината за стрелба. Секачите се държаха на три-четири крачки зад него, готови да хукнат, ако от дървото скокнеше — не дай си боже — рогатият таласъм. Само клепоухото муле, на което яздех, кротко примигваше и не взимаше никакво участие в нашите вълнения и тревоги.

Но ето, най-сетне Сашко развърза канапите и палтенцето му бавно се смъкна от дървото, за да ни открие… за да ни открие съжулената кора на смърча и нищо друго, нищо друго!

От ярост и разочарование горският бе готов да стреля дори по невинното дърво; аз предпочитах да се появи истинският таласъм; секачите многозначително се споглеждаха и тези погледи съвсем ясно говореха: „Ето, виждате ли, я нека да си вървим, докато не е станало твърде късно!“ И наистина щяхме да си тръгваме, когато момчето повика от дървото:

— Ехе-ей, я гледайте! — Отчупи нещо и го подхвърли към нас.

Помислих, че е подхвърлил кора, но когато Врагов го взе от земята и ми го подаде, забелязах, че е гъба — голяма, колкото свинско ухо, повяхнала и потъмняла пънчушка. Светкавица като че блесна, разсече мрака на догадките и тогава си припомних изведнъж, че пънчушката е опасен паразит, който напада горските дървета, умъртвява дървесината им и тя започва да свети с една невидима отблизо химическа светлина. И тая светлина — ярка и ясна отдалече — причинява понякога, както в нашия случай — трагически недоразумения. Разбира се, виновен за всичко бях аз — за пънчушката бях учил, но както съм учил, така и забравил, и ето че това насмалко не стана причина да си имам сериозни главоболия.

Няма да говоря как секачите се радваха на Сашко и го друсаха в яките си ръчища, как му бях страшно благодарен аз и как Божин Врагов тупаше с приклад по земята и викаше с пълно гърло:

— Таласъми, а… да ви вземат дяволите!

Пънчушката се намира сега в малкото музейче на горското стопанство до Сашковата кърпа, вързана на пръта. Пънчушката и „знамението“ оставихме там, за да наумяват на всички минувачи, секачи, туристи и любопитни хора как се раждат таласъмите.

Разузнавачи

Какво може да се случи, когато някой върви през гората и си говори сам

Миналото лято на втори юни отидох на излет в Равногорския балкан. Аз този балкан го обичам, защото не е стръмен, има на него хубави поляни и хора го посещават малко. Туристите предпочитат да се катерят по високи върхове, а тука върховете са все едни такива трътлести, тумбести и силните туристи ги избягват. За мене то пък е добре дошло, защото обичам да си говоря сам, И това ме тегли към по-самотните места.