Приключения в гората
Шрифт:
Нашата чета се увеличи на девет души, поднови се връзката с командуването, извършихме няколко нападения, снабдихме се с оръжие, а верните ятаци в селото въпреки постоянните блокади успяваха да ни снабдяват с хляб.
Врагът разбра, че наближава краят, и се ожесточи. Докара самолети над гората, подгони срещу нас войски и започна претърсването на балкана шумка по шумка. Много чети пострадаха, но нашата благодарение на водното скривалище винаги успяваше да се измъкне.
Така вървяха работите до началото на август 1944. След това изведнъж претърсването на гората спря. Жандармерията се изтегли и за първи път от много месеци насам в Равногорския балкан настъпиха спокойствие и тишина. Някои от другарите мислеха, че врагът е свил знамената, защото съветската армия наближаваше българската граница, но истината излезе друга: един неочакван случай беше дал възможност на врага да ни унищожи не в открита борба, а с коварство и този случай се състоеше, както по-късно научихме, в следното.
След бомбения удар върху старото наше скривалище в хвойновия гъсталак жандармерията обрала от скривалището всичките ни вещи, между тях и едни бакърени захлупци, където си държехме сиренето и сланината. Отначало никой не забелязал, че върху обгорените от бомбата бакърени захлупци има надпис, но след шест месеца тасчето попаднало в ръцете на опитен в тези работи агент, който избърсал саждите и прочел върху тасчето, че то е „Подарок от Крум В. Калинов.“ Въоръжена с трите имена, полицията затърсила кой е Крум В. Калинов и открила, че той е жител на Равногор. Попритиснали го да каже кому е подарил партизанските захлупци и той си спомнил, че ги е подарил на Латю Велев, когато Латю се женил. Латю Велев беше смолар в равногорската гора и наш най-добър ятак, който ни снабдяваше с хляб. Полицията задържала Крум Калинов, за да не съобщи по някакъв начин на Латю, че е разкрит, и тръгнала по следите на Латю. Денонощно вървял по дирите му, преоблечен като въглищар, един от полицейските копои и най-сетне успял да проследи къде Латю ни оставя торбите с хляба, на кое място в гората и даже на коя ела ги окачва.
И тогава се родил в главите на полицейските пъкленият план за нашето унищожаване. Да хванат Латя и да го накарат да изпълни този план им се видяло несигурно, защото имали вече опит с десетки комунисти, които предпочитали най-грозното мъчение и даже смъртта, вместо да станат предатели. Затова решили да не закачат Латя. Оставили го да приготви хляба, да го постави на определеното място, а когато той си тръгнал, полицейските сменили хляба с друг и се върнали радостни в село. Оставили само едного да наблюдава какво ще се случи по-нататък.
Всичко беше така скроено, че ние в никакъв случай да не се досетим за тоя страшен капан, защото си имахме уговорка с Латю да не се показва никога пред нас, за да не ни познава и да не може да ни предаде, ако попадне в ръцете на полицията. Затова той трябваше да оставя торбите в наше отсъствие, а ние да си ги вземаме сами, като преди да си ги вземем, минавахме покрай смолодобивния участък и проверявахме има ли там поставено едно гърне, обърнато с дъното нагоре. Ако то е с дъното нагоре, значи торбите ни очакваха и всичко друго бе в ред. Тъй че много добре се бяха сетили полицейските да оставят Латю свободен, той спокойно да извърши цялата система на преосигуряване и предпазливост.
И тъй, в определения ден (този ден беше петък) аз и двама други поехме към определеното място да вземем хляба, оставен от Латя. Минахме край смолодобивния участък, видяхме, че гърнето е обърнато с дъното нагоре, и се отправихме към елата, където беше ни оставен хлябът. Беше привечер. Слънцето, едро и червено, изпращаше към земята последните, най-хубавите си лъчи. Наоколо беше тихо, а с нас, както винаги, прелитайки от клон на клон, се движеха Джико и Тютюка. В последно време те наистина ни следваха на всяка крачка и даже ни изпреварваха, а след това се връщаха да ни посрещнат и с нехайното си свирукане да ни успокоят, че пътят е чист.
Ето защо ние не се изненадахме, че и този път пилетата ни изпревариха, само че те не се върнаха да ни посрещнат. На моите другари това не направи впечатление. Аз само забелязах, но не си помислих нищо лошо, защото в гората продължаваше да бъде все така спокойно, както и преди.
Пристигнахме до елата, а косовете още не се виждаха никакви. Откачихме торбата от елата и вече се канехме да си отчупим от хляба, когато изведнъж забелязах в краката си нещо черно. В следващия миг разбрах, че това са телцата на двата коса… Нашите приятели, нашите разузнавачи, нашите спасители бяха мъртви! Телцата им лежаха безжизнени, с отпуснати крилца, а жълтите им човчици бяха раззинати, като че двете пилета бяха искали в предсмъртната минута да ни разкажат какво ни грози.
Гледахме ги с просълзени очи и недоумявахме какво е причинило едновременната смърт на двете пилета, докато най-сетне погледът ми падна върху хлябовете, които се подаваха от торбата и забелязах, че са накълвани. Косовете ги бяха опитали преди нас и веднага след това ги беше настигнала смъртта. Хлябът, значи, бе отровен!
Ние не дадохме знак, че между нас е настъпила тревога. Нарамихме си торбите, както винаги, взехме скришом и телцата на загиналите наши приятели и се отправихме на път. И тримата бяхме като попарени. Не от страх, защото бяхме сигурни, че врагът ще ни остави свободно да си вървим, за да изтровим своите другари. Попарени бяхме от мъка, защото бяхме загубили не две обикновени птици, а най-скъпи на сърцето ни другари. Ето затова сега съм тук.
Така завърши своя разказ бай Горан.
— Погледни! Виж какво приятно нещо е балканът! — рече той, като извърна глава към плъпналите в далнината, загърнати в зелено върхове и връхчета.
Аз пък се досетих, че той ме кара да гледам в балкана, за да не видя сълзите, които напираха в очите му, но се престорих, че планината ми е страшно интересна, а в същото време си мислех: „Какви ли тайни крие още дивата гора? Какви ли тайни?“
Информация за текста
Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5259
Редактор: Кръстьо Станишев
Художник: Петър Рашков
Художествен редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Лиляна Диева
Коректор: Ана Лазарова
Формат 16/59/84, тираж 40 100 екз. подвързия 20 100, печатни коли 8,25, издателски коли 6,85, л.г. VII/44, изд. №3014, поръчка №129/1970 г. на изд. „Български писател“, дадена за набор на 16.III.1970 г., излиза от печат на 25.V.1970 г., цена 0,59 лв.