Приключения в гората
Шрифт:
Това се случи в началото на зимата. Минало беше жаркото лято, окапали бяха листата и само тук-там още се червенееше шумица по дъбовите храсти в гората. При бойните акции през лятото бяхме си набавили достатъчно дрехи, завивки и продоволствие, оставаше само да приберем картофите, заровени в една дупка край селските ниви, и нашата първа партизанска зима можеше преспокойно да започне.
Това — добре-е-е. Но паякът се държеше неспокойно. Той тичаше от ъгъл до ъгъл, напридаше нови жички и през целия следобед преди похода за картофите се занимаваше със своята мрежа. Обърнах внимание на моите другари, казах им, че главният метеоролог на четата предсказва буря, но те не поискаха да се откажат от картофите на никаква цена. Аз, разбира се, можех като командир да отложа похода, но небето беше толкова синьо и грееше толкова хубавичко слънце, че и аз се съгласих на другата заран да вървим. Най-после какво пък щеше да ни стане, даже ако ни намокри дъжд и ни подуха вятър…
Пет часа път имаше до мястото, където се намираха картофите, горе-долу толкова часа ни трябваха за връщане, значи, вечерта щяхме да си бъдем в скривалището. Такава беше нашата сметка, но тя излезе без кръчмар, защото още към обед, преди да стигнем до картофеното скривалище, задуха северният вятър и небето се покри с тъмни облаци. Дърветата зафучаха, гората настръхна. Заваляха отначало едри капки дъжд, но скоро резливият вятър ги превърна в снежинки, завъртя ги и започна снежна буря. Решихме да изоставиме картофите и да се върнем в лагера, ала не веднага, а след като попремине снежната фъртуна. Наистина след около час и половина спря фъртуната, но когато тръгнахме на път, видяхме, че зад нас остават ясните следи от нашите обувки. Едно ни успокояваше: че в гората не видяхме жива душа и се надявахме, че като се стъмни, няма кой следите ни да види, а през нощта вятърът ще ги заличи.
С тази надежда се прибрахме в скривалището и пречукани от умора, заспахме непробуден сън. И кой знае до колко късно щяхме да спим на другия ден, ако призори не беше ни стреснала тревожната свирка на двата коса. Птиците сновяха от клон на клон току пред входа на землянката и тяхното „джик-джик-джик“ ставаше все по-силно и отсечено. Скочих, излязох пред землянката и в тази същата минута долу, между върхарите на дърветата, се мярнаха стоманените каски на жандармеристите. Мушнах се отново в землянката, грабнах пушката и разритах моите другари:
— Ставайте, че ни светиха маслото!
— Намери ли масло? — обади се шлосерчето Мирчо. Той все очакваше да намерим прясно масло, та веднъж да полеем качамака.
— Жандармеристите бе! Заграждат ни!
Завивките отлетяха до тавана, всички грабнаха оръжието и кой бос, кой обут излетяхме от землянката като вдигнати от вихрушка. И на време, защото „каските“ бяха ни приближили на около стотина метра и видяхме, че колоната се раздвоява, за да ни стегне в железните си клещи.
Изсулихме се по нанадолнището бързо и така спечелихме десетина минути преднина. Открили землянката, каските започнаха да я заграждат и чухме виковете на фашистите:
— Предайте се или ще бъдете избити! Предайте се!
Ние продължавахме да се пързаляме надолу към реката, а враговете, като не чуха отговор, метнаха бомба и зловещият й трясък изведнъж разтърси цялата гора.
След бомбата фашистите забелязаха следите от нашето изтегляне и се спуснаха надолу към реката по пресните ни дири в снега. И щеше да е много зле, ако снегът около реката не беше се стопил и не беше водното скривалище. Докопали се веднъж до суха земя, ние се затичахме към водното скривалище през реката, за да се загубят следите ни, и хлътнахме зад завесата на водопада. Малко след това се появиха, с шмайзери и пушки, нашите преследвачи. До реката те спряха. И като не виждаха никой да тича по отсрещния склон, предположиха, че сме хванали по течението, затова се разделиха надве: едната колона се спусна надолу, другата — нагоре, а само неколцина останаха пред водопада, за да наблюдават местността. Сред тях забелязах и високата сива гугла на козаря, същия оня, който беше ме гонил до това място през пролетта. От шума на водопада не се чуваше много добре какво си говореха, но все пак от някои думи разбрахме, че козарят е таен съгледник на властта. Той беше видял в гората нашите следи и беше алармирал жандармерията. А тя щеше наистина да ни загради и унищожи, ако пак нашите крилати разузнавачи не бяха ни предупредили.
Няма да разказвам за партизанските ни мъки по-нататък: как девет часа престояхме сбутани един до друг зад водната завеса и прилепени до мократа скала, очаквайки враговете да си заминат; как след това боси, гладни, без патрони и вдървени от студената вода сме се щурали по деретата за ново скривалище; как сме копали с ножовете си подледената земя, за да си направим нова дупка в земята. Ще кажа само това, че след дълго търсене на сигурно убежище решихме да си направим землянка малко над реката, близо до водопада, за да може при опасност да използваме това най-тайно и сигурно убежище.
От глада, мокротата и студа ние измършавяхме, заприличахме на задгробни сенки и не можехме от глад нито да чуваме добре, нито бързо да се движим, но и в тази беда горските приятели ни се притекоха на помощ. Косовете напуснаха хвойновия гъсталак и се заселиха близо до нас, а сойката всеки ден прелиташе, за да оповести последните горски новини. Преведени на човешки език, те звучаха горе-долу така:
— Кря-кря! (Лисицата — по реката!)
— Кря-я! (Сокол! Врабците да внимават!)
— Кря, кря, кря! (Задава се човек! Партизаните — нащрек!)
Джико и Тютю уточняваха по-нататък обстановката, а кълвачът след няколко предупредителни удари се въвличаше в своята хралупа, за да потвърди, че работата е опасна.
Когато разказвах по-късно на един зоолог за поведението на горските птици, той ми обясни, че косовете без друго щели да се преселят около водата в дерето, защото там е през зимата по-топло и по-лесно си намирали те храната; че сойката също предпочитала тихите, заветни места, че даже и кълвачът изоставя височините. Но аз съм убеден, че птиците се преселиха при нас не само заради топлината и водата, а защото ни обичаха.
Липсваше ни само паякът. При бомбения удар върху нашето скривалище тоя мълчалив стратег и велик метеоролог стана жертва на враговете.
Решихме да заселим друг паяк в новото скривалище. Открихме в една скална пукнатина два паяка, единия уловихме и го пренесохме в землянката, но той избяга. Изглежда, видя му се влажно и ни напусна. Добре, че беше ме хванал вече ревматизмът в коляното, та по него вече разбирах кога времето ще се оправя и разваля. Моето коляно „предвиди“ появяването на белия вятър, който стопи снега и ни позволи, речи го, по средата на зимата да извършим картофения поход и да се спасиме от гладна смърт. Косовете също се облажиха, защото варените картофи им харесаха не по-малко от качамака. Така, със сетни сили, дочакахме следващото партизанско лято на годината хилядо деветстотин четиридесет и четвърта.