Приключения в гората
Шрифт:
Не беше ми разказал още горският всичко, както трябва, и ето — секачите си дойдоха разтревожени заедно с трионите и брадвите. Жегнал ги тайнственият огън и повече не искаха да останат в гората.
Опитах се да им обясня, че е срамно да се плашат от нищо и никакъв огън, но те мълчаха, мрачни и посърнали. Само един от тях се обади:
— Щом е нищо и никакъв, угасете го!
Не знаех какъв е тоя огън, но за да спечеля поне двайсет и четири часа, обещах. Секачите се съгласиха да останат до вечерта на другия ден. Те отидоха в готварницата да вечерят, пък
Докато обмисляхме, в стаята дойде Сашко, синът на готвача. Чипоносото момче всяко лято прекарваше ваканцията с баща си и сега, докато бях прикован в стаята, то ми носеше вечерята. Аз хубаво бях огладнял, но тоя път не се и докоснах до печените гъби, защото в същия миг Божин Врагов ме дръпна за ръкава и посочи през прозореца към гората: там, в тъмната планинска нощ, отново се появяваше възсинкавото загадъчно сияние — кротко и спокойно като луната. Имаше нещо красиво в тази гледка, в неясните и могъщи очертания на персенските гори, в загадъчния блясък на дяволския огън сред горската бездна. Стори ми се, че духне ли вятър, той се леко поклаща, сякаш някой разлюлява фенер.
— Може пък да е наистина таласъм? — пошепна горският, обхванат и той от суеверния ужас на секачите, в по-голямата си част българомохамедани от съседното Лясково.
— Може да е шпионско скривалище — обади се малкият.
— А като е скривалище, за какъв дявол ще светят? — Гласът на горския издаваше недоверие и яд.
— Сигнализират… Да не мислиш, че не може?
Можеше, разбира се, и още как. Границата не беше далече, а близо до границата всичко можеше да се случи…
— Тогава — да стреляме в огъня? — предложи горският и свали карабината.
Сега виждам, това със стрелбата е било истинска глупост, но в оная тъмна и зловеща нощ, когато хората се тъкмяха да бягат и работата висеше на косъм, нямах време спокойно да размислям и разреших на Врагов да стреля.
Горският вдигна пушката, но завладян от нетърпение, аз му я грабнах от ръцете и гръмнах право в огъня. Тъмнината се стъписа пред малката светкавица. Израснаха боровете — мълчаливи и могъщи — само за миг, после мракът отново се сгъсти, а огънят насреща още по-силно и сякаш по-предизвикателно заблестя.
Прицелих се и гръмнах отново. Откъм готварницата долетя сподавена тревожна глъчка и — както ми се стори — кикот. Секачите наблюдаваха двубоя с таласъма и се подсмиваха. Бяхме безпомощни, а навярно и смешни.
Канех се да сваля пушката от перваза на прозореца, когато чух гласа на момчето:
— Нека да си остане пушката на прозореца!
— Таласъма ли да плашим, а? — засмя се горският.
Сашко не обърна внимание на закачката и тихо, сякаш се страхуваше да не ни подслушва някой, ми обясни, че както си е прицелена, пушката сочи право в огъня. Ако на светло погледнем в мерника и ако единият от нас отиде в гората с кърпа, този, който е зад
Идеше ми да прегърна малкия и да го вдигна до тавана от радост, че се беше сетил за нещо, което никому не идваше на ума, но Врагов се обади:
— А как тоя, зад пушката, ще насочва другия с байрачето, когато има повече от три километра между тях и няма да се чуят?
— Ще взема портативния телефон!
Телефонната линия прекосяваше гората около мястото, където светеше огънят. С портативния телефон малкият наистина можеше да се свърже с хижата и да приеме командите. Той няколко дни бе работил с телефонистите и знаеше как да си служи с него.
На заранта Сашко замина. Зад пушката застана Врагов. За първи път една пушка очакваше целта сама да кацне на нейния мерник. Гледах през прозореца и наблюдавах, затаил дъх. Най-сетне знаменцето изплава по тъмнозелените вълни на иглолистната гора, телефонът иззвъня и започнаха поправките: „Назад… Напред!… По-наляво, още…“ Те не ставаха бързо, защото Сашко трябваше да се катери по дърветата и да развява оттам бяла кърпа, завързана на един прът. Все пак към обяд знакът беше поставен и Врагов хукна към гората.
Не ми оставаше друго, освен да чакам. Всяка минутка се надявах да чуя гласовете на горския и неговия чудесен помощник, но тия минути се проточиха, станаха часове и най-сетне, чак привечер, Врагов се върна: с драскотини по челото и без фуражка. Откри запотеното си чело, заби очи в пода, сконфузен, отчаян. И разказа, че претърсили със Сашко дървото, на което привързал той своето знаме, че разровили около дървото, пребъркали и птичите гнезда, и хралупите, обърнали дори камъните, но нищо, нищо не намерили!
Значи… огънят пак ще блесне през нощта и тогава? Като премислях какво щеше да стане, идваше ми да заплача.
Секачите се върнаха от гората, когато слънцето се беше вече скрило зад настръхналия хребет на Чернатица. Насядаха на поляната под моя прозорец, запушиха и мълчешком зачакаха дяволския огън.
Никоя вечер не ми се е сторвала по-зловеща… Точно в осем часа и трийсет и две минути сиянието започна да изгрява на същото място и по същия начин — постепенно, плахо, за да засвятка със сгъстяването на мрака като същински пламък. Този огън започна да ме ужасява. Трябваше веднага на същото място да се провери още веднъж има ли огън, или няма. Обърнах се към Врагов. Той разбра и пипна пушката.
— Чувайте, хей! — обърна се той към секачите. — Може ли да дойде един с мене да отидем при дървото?
Секачите мълчаха, като да не бяха чули нищо — скупчени, занемели под прозореца на хижата.
— Няма ли желаещи? — повтори Врагов.
— Слушай, аз ще дойда — дръпна го за ръкава момчето на готвача. — Зная пътя до дървото.
— Добре — неохотно рече Врагов.
Чу се щракане на затвор. Стъпки закънтяха по нанадолнището и заглъхнаха. Една искра, всечена в камънака от подкованите обуща на горския, блесна и угасна. Две сенки — малката и голямата — се изгубиха в нощта.